Изкачвах, изкачвах протяжната дървена стълба…
Отдолу площадът шумеше - бездънна река.
А горе, наметнат с качулка, безлик и безмълвен,
палачът приглаждаше нежно топора с ръка.
Исках всичко да чуя, да видя, но нямаше смисъл.
По дънера гномчета виеха лудо хоро.
Колене в ешафода опрях със едничката мисъл
да замахна по шумноехидната ложа с око.
Те навярно видяха и в миг замълчаха мъжете.
Спря ръката на краля, монетите вече раздал,
и увисна във въздуха, както провисват въжета,
омърсени със прах от чудовищно остър метал.
Не помолих за нищо. Дори и вода не поисках.
Бе настъпил денят ми, а значи и Седмият ден.
И не чух нито мъжкия вик, нито женския писък,
нито ангела, кацнал високо и тихо над мен.
И когато желязото, бяло от злъч, се надвеси,
ни за бунта си мислех, ни за сана си, ни за жена -
там, до стълбата, плачеше дрипаво русо детенце -
то не биваше още да гледа такива неща.

Георги Ангелов - НЕНАМЕРЕНИ ХРОНИКИ