Не зная даже как си забелязал
отсъствието ми след толкова години.
Живея сам със малките си радости,
за теб, Величество, необясними.

Напразно си изпращал вестоносеца.
Напразно път е бил и ще се върне
във Рим - залитащ, глух, с хитон износен,
с оглозгани от ветровете бърни.

Защо съм ти? Не стигат ли клакьорите,
готови доживот да ръкопляскат,
и всички, дето ще те сринат хорово,
ако те видят и за миг без маска?

Животът си тече. Рибари в здрача
довличат лодките си, спускат котви,
а след вечеря огъня прескачат
със възхитителна първична ловкост.

Веднъж видях как галеха дете.
Не пиша оттогава - нямам смелост.
И страх за Рим във мен сега расте -
тук никъде не срещнах нискочели.

И още, Август: Облаци връхлитат
по границата… Цяла нощ не мигвам.
Събират се отвсякъде. И питам:
Какво ще стане, ако Рим достигнат?

Сега мълчат, надвесени над къщите.
Задава се нечуван ураган.
Оттук ще тръгнат робите на къшея.
И как ще се спасиш, Октавиан?

Георги Ангелов - НЕНАМЕРЕНИ ХРОНИКИ