По брега той върви с мисълта за един хекзаметър.
Прилив, пауза, отлив и ето, стихът се завръща.
Но Троя е сянка и сън, а пред него е Лета.
Дребната фигура здрачът полека обгръща.

Защо се усмихва и спира, и гребва с ръка
шепичка пясък, и дълго безмълвен я гледа
как тя между пръстите чезне обратно така,
както потъва в забравата всяка победа…

Не можем да знаем какво премълчава сега,
какво предполага за своята тайнствена Троя,
нито кой го повиква, не знаем дори и кога
е станал на точица. Чува се само прибоят…

Георги Ангелов - НЕНАМЕРЕНИ ХРОНИКИ