Видения имах - бе Господ поискал така,
но народът научи и ето, докато да мигнеш,
потече разбунена мътната хорска река -
в дивата пустош, при мене, тълпата пристигна.

Мълчаха навъсени дълго мъже и жени.
Видяха меда и акридите, хлебеца черен.
Понечих да кажа за многото техни злини,
но съгледах над тях, че крилете си Дух е разперил.

Беше древен и зъл. Насмешливо тълпата посочи.
И сред вихър изчезна. И пот ме обля. Замълчах.
Но стълпеното множество - тъмен въртоп - заклокочи:
- От нас ли, от друг ли, пустиннико, те е страх?

Един по един ги изгледах и рекох: - Лъжа е!
Ни от вас ме е страх, ни от ангела, някога бял.
Насън ви оплаках - изгубено стадо в безкрая,
поело направо към адския огнен портал.

Но смях прокънтя във редиците. Глас ме прекъсна:
- След като Бог ни забрави, ще сключим съюз
с врага Му, човече. Спести си присъдата късна…
Усетих в устата си слюнка, солена на вкус.

А онзи не спираше: - Наша ще бъде Земята!
Ще остане за всички, подобни на теб, пепелта.
…Със сухи очи аз изгледах как плъзва змията
на потока човешки. И как се изгубва в степта.

Георги Ангелов - НЕНАМЕРЕНИ ХРОНИКИ