В пиянски унес тлееше Деметрий
година трета вече във Херсонес.
И както всеки ден, и днес мълчеше
над винената чаша, а очите му
обхождаха усойната градина.
Прежуряше жестоко… Над портала
се стрелна някаква креслива птица.
Един телохранител се прозина.
Затръшна се врата. Пробяга котка.
С това еднообразие Деметрий
не свикна изведнъж, а постепенно.
Бе дълго викал и ругал, бе писал
до своите сподвижници в Елада.
Уви, той бе с годините забравен,
дори на своите дошъл до гуша
със перченето и със лудостта си,
с безкрайните си походи и пози,
във порива си да настигне онзи,
сънуван преди време, Александър.

Георги Ангелов - НЕНАМЕРЕНИ ХРОНИКИ