И от живата Газа поех… И от нея излязох…
Не предвещаваше нищо минутите смутни на казън.
На площада пияни войници, проститутки от храма,
закачаха някакъв вързан юдеин, пребит и окалян,
вонящ на съсирена кръв и на пот. Със огромни ръчища.
Нямах време за пошли шеги. Той мълчеше, заметнат
                                                                      с платнище.
На стъгдата ме спря пълководецът: “Бягай! - ми каза. -
И разказвай за днешното бедствие - плод на съблазън.”
Как го бе предусетил - не знам, и до днес не попитах.
Само “Слушам” отвърнах и с коня към портите литнах.
Бях далече от светлия град, когато със грохот
земята пред нас се разцепи на две и на косъм
да се сринем, замаяни, с коня… Горкото животно…
Но и колко войници в пустинята имат гробове?
Прелетяхме над бездната някак - изпитан бе конят;
и помолих сърцето си старо мига да запомни…
Но нямаше време за размисли… Газа избухна!
От нея на толкова стадия спряхме. Препъна ни трусът.
Разказвах на хората после: Повърна земята.
Боговете ни с риби опашки сред прах онемяха.
Юдеят, макар и безок, и овързан, разтърси стените.
Свирепата сила на чуждия бог се смили над жреците -
погълна ги първи сред камъни, пепел и лава.
След тях и баща ми се сля с неделимото цяло.
А Далила, безпътна, на прага си гледаше сънно -
до последно в юдея бе взряна, дори не помръдна,
когато пороят - последен любовник, в нозете й плисна,
а смъртта й отказа законното право на писък.
Отнесе и сенките нощни накрая пороят.
Оттогава проклех и забравих думата Мое.
В пустинята, зъл и пресипнал, препусках… И корени ядох.
Полумъртви от глад ни откриха сред зноя овчари…

Разказвах години… Земите крайморски обходих.
На везни безпристрастни накрая живота си сложих.
И видях се в очите човешки - суров и прегърбен.
Към мъртвата Газа тогава поех… И в нея се върнах.

Георги Ангелов - НЕНАМЕРЕНИ ХРОНИКИ