Вълни девет бала обърнаха малкия кораб
и с шум го повлякоха накъдето им видят очи.
Ной тогава се молеше ничком за шепата хора,
и молеше Бога страхът му да не проличи.

Всичко кипеше в дълбокото лоно на мрака.
Едва, сред въртопа, проблясваше бял силует…
Ной затулваше с длани очи и горчиво оплакваше
земята, помляна от този безног менует

на вятър връхлитащ неспирно и хлипащи челюсти,
на магма небесна и земна в свиреп унисон.
Връщаха гълъб след гълъб огромните, белите,
побеснели води… Но мълчеше водачът в поклон.

А щом и последният гълъб потъна в небето,
изпратен от погледи, пълни със трескава жал,
видя сивокосият мъж, че внезапно засвети
дъгата, която им беше Отец обещал.

А после, разказват, Ной викнал: “Народе мой, жив ли си?
Пада водата навред.” И роякът се вслушал.
А Ной приютил двайсет други поникнали ириси
и гласът му разлистил ръце към отеклата суша.

Георги Ангелов - НЕНАМЕРЕНИ ХРОНИКИ