Струва ми се, че не винаги понятието “морски труженик” съумява, в художествената палитра на автора, да отговори точно на идеята в стихотворния разказ. Като събирателно то включва професията на рибаря-веслар, на моряка, лодкостроителя, докера. На пристанищните бараби, фаропазача, мерметчиите и пр. По житейските закони на времето те постепенно се обособяват и добиват своя относително индивидуална характеристика. Така, че морският труженик е образ с разностранна мултипликация. И за всяка от нея могат да се обособят нови типажи. Пластично свързани с морето силуети, вкоренени в труд и романтични възприятия, каквито не липсват в българската литература…
Сред най-ранните от тях, още във фолклорната традиция, заедно с образа на гемиджиите битува и образът на рибаря. Това е разбираемо - отнася се за поминък, макар и не така значим, но не и случаен за населението ни - по Черно море, Беломорието и, естествено, реката Дунав:

Седнали ми са до две момчета,
до две момчета, до две близнета,
като седяха, мрежа плетяха,
мрежа свилена и копринена.
Като я плетат и я наричат:
- Плети се мрежо, мрежо свилена,
свилена и копринена,
че ще те хвърлим в тих бял Дунава,
риба да ловиш, риба скомрия…

Но след 1878 г., когато българската поезия отчетливо се индивидуализира и извисява над народното творчество, животът предлага на авторите възможност да интерпретират рибаря от различни естетически ъгли, извън обичайната песенна идеализация. Да възприемат лодката като приемлив романтичен символ, или като източник за прехрана, оцеляване, надежди за богат улов, промяна на сивия бит. Героят носи в творбите онези цветове на характера, които точно съответстват на настроението в душевната лира на създателя му. Разбираемо, българските поети, свързани с морето, се разделят. Едни предпочитат рибарската професия в светли краски. Лирическият герой на Константин Величков носи тихо удовлетворение от завършека на трудния ден. От значимостта си в него. От мисълта, че е стожер на традиционно-патриархалната семейна сигурност:

От него от главата до петите
тече вода. Но радостно се смей,
кат гледа рибата в зарите
на бляскавото слънце как светлей.

Блазе му! Вечер в чиста е премяна.
Край ламбата, опрян до старий зид,
седи сред челяд и жена засмяна,
изглежда ги доволен и честит
и за ловитбата в ноща студена
разказва важно с тържествующ вид.

                                        “Старият рибар”

Но сам той предлага и коректив на идиличната картина. Убедително надниква в грубия реализъм на тази солена, обветрена орис. На несигурното съществуване по волята на морето и на борбата му с човека по максимата “каквото е писано, ще стане”. Засега липсва социален контекст и колективистична ориентация. Затова пък Величков разбира отчаянието на човека в несигурната лодка. Жертвената му готовност без раздвоение и колебание да търси в разпенените вълни своя страдален къшей. В “Рибарю”, както в “Старият рибар”, чувството е приповдигнато, макар в минорна багра. Картината отново е моментна, с втъканата съпричастност на страничен наблюдател. Но за времето, като вярна “снимка” на човешко себеотдаване в един нетрадиционен занаят, е истинско откритие. Така лирическият герой напомня за съществуването си на българските читатели. Запознава ги с битие, чийто отличителен белег е несигурността и безгробният кръст. И че рибното сребро често не стига до мазолестите длани, за да направи поредния разпенен ден по-спокоен и гостоприемен:

- Назад върни се, о рибарю бедни!
Виж, буря зла се сбира там:
вълните люшкат твойта ладья слаба,
излагаш се на риск голям.

- Пет деца чакат в къщи хляб от мене
и риск не е ли много по-голям,
когато вечер ме посрещнат гладни,
да нямам троха хлебец да им дам?

Така, между романтичната идеализация и грубата достоверност в ранната поезия започва философското, социалното и естетическото избистряне на рибаря-лодкар като лирически герой. Като образ със свой вътрешен мир, нескриван, но и ненатрапван на случайна публика. Като житейски размисли, доста цветни зад привидно лично равнодушие и в ежедневния спор с морето. Пръв Кирил Христов поднася мотива за професионалната обреченост, за кармичната предопределеност на рибаря в българската лирика. Поетът се опитва да изгради събирателен образ. Отрудена икона, за която броеницата на дните бележи сивите крачки към вечността. Без радости, без очаквания към нещо по-добро - авторов протест срещу ористта, напомнящ повече закана. Независимо от по-късни тълкувания и временна идейна ориентация, сам Христов не търси друго, освен констативно изобразяване на социалния дисонанс. Иначе не е възможно. Обществените катаклизми са засега далеч от споделеното във “Върти лопатите, върти”. Социалният протест - също. Но Кирил Христов, както Величков, води поетичната си ладия към брега на истината и това е стъпало за следващите певци на рибарския бит:

С таз лодка стара с две лопати
Прехранваше се и баща ти -
И той кат тебе беден беше,
И той лопатите въртеше.
И кат умираше, той каза,
Морето като ти показа:
Върти лопатите, върти!
———–
И най-подир, пак над вълните,
Разбит, сломен от старините,
Умри с лопатите, умри!

Факт е, че образът на рибаря-лодкар в ранната маринистика не е претоварен с излишно съчувствие, с оплакване и смекчаване на краските. Осъзнат вярно, той става носител на простичка оптимистична философия, която не приема подчинение пред ежедневните трудности. Не търпи униние и без да храни излишни надежди към промяна, се радва на живота като негово, макар нелюбено дете. Лодката се превръща в малка планета на душевен мир, хармонирайки с природните закони. Реалност и търсен мираж се вплитат в немислимо единство, родено от морето. Героят открива човешкото достойнство, а котвата на дребното битуване вече не му тежи. Неговият дух приема витално неспокойствие. Издига се в омарата на разкрепостено мислене и споменът за прежните поколения, както споделя Багряна, не е щафета на гнетящо отчаяние:

На този свят лодката само аз имам
и двете весла. -
Но тя ми е всякога незаменима
другарка била.

От сутрин до вечер със нея в морето,
минава денят.
Забравя се с нея моряшка несрета,
и лек е сънят.

Не давам морето и лодката стара
за царство и власт. -
Баща ми и дядо ми бяха рибари, -
рибар съм и аз.

                                        “Рибарска песен”

“Рибарска песен” е нарекъл своето поразително близко по чувствена нагласа послание и Стефан Станчев - еталон за последователно маринистично творчество в нашата литература. Приликата е очевидна и разбираема. Морето не търпи политически лозунги. Смисълът на природната стихия е вечността и само в неговата ласка човек се освобождава от усещането за мимолетност. За тленност. За лутане в годините и в неясните приоритети на съществуването си:

Имам само две груби ръце
и двуострата ладия стара.
Бий у мене моряшко сърдце,
както всяко сърдце на рибаря.

И обхождам надлъж и нашир,
след вълните догонвам безкрая.
С ветровете говоря безспир
и не искам за нищо да зная…

Тази философия за непротивене на злото, обаче, изключва подчинение пред негативната му, мрачна палитра. И предполага извисяване над реалната проблематика, без да бъде бягство от нея. Така морето превръща своя син в посланик на чистата, ненакърнима човешка същност пред света. Което не го лишава от борбеност и редица поети, забравени днес, насищат колажа в идейния спектър на маринистиката с искрите на недоволство - Васил Бакърджиев, Йордан Ковачев, Стоян Шишков, Михаил Теофилов, Никола Въйвъзов, Димитър Драганов и т.н. Извисяването и борбената готовност са основни качества на лирическия герой тук, осигуряващи му траен интерес сред читателската публика. Можем ли да търсим и политически нюанс? Не - пролетарските формули на колективизма се размиват в маринистиката. Тежкият рибарски труд не е равнозначен с пролетарските символи, типажи, персонализация. И, разминавайки се с тях, избягва всякакви литературни щампи, обобщена партийна образност и задължителния й съмнително-оптимистичен финал. Какъвто не е постигнал Вапцаров в безадресния си “Рибарски живот” и какъвто е неполезен за маринистиката и за освободената й от норми същност. Никола Йонков само доказва, че морето и политическите концепции са в различни фарватери. Те се разминават не само във времето, но и в бързо менящото се човешко съзнание:

Ех,
черен човешки живот!
Рибарски живот -
неизвестност.
Не мож го разправи,
а то
иди, че реди го на песен…

Дълбоко проникновени в тайните кътчета на рибарската душа са представителките на т.н. “женска” поезия. Те продължават моделирането й не само визуално. Допълват го с психология и размисли за откършени надежди, отлетели красиви мигове и за праг пред пустотата, спътница на старостта. Иначе рибарят ще е само отруден символ, замрял в статичността на изображението си. Без реален привкус. Без кръвта на своите архетипове и без вярната си битност сутрин и в мига на залеза. В ранната българска литература при нашите авторки този образ се развива по своему - далеч от историческите процеси на съвремието, от политически катаклизми, социални вълнения. Но се развива вярно в привидно тесните рамки между морето и брега, отдавна превърнали се в равностойни категории за отрудения човек. При това неотделими така, както символите на човека и ладията. Между тях се прокрадва единствено времето. Витае в празните мрежи и тича със стопанина им вечността. За да може на празното място в пясъка да се вкопаят други млади нозе, които ще прекрачат борда. Които ще търсят рибните пасажи и все така ще другаруват с бури, надежди и неволи, за да остареят и на свой ред завещаят спомена за себе си на идващите нови люде. Вечният житейски кръговрат, усетен толкова вярно от Люба Касърова, е родил прераждащи се спомени с човешки лик, нетърсещи съчувствие, ни дружба. Цената на хляба е отпечатал върху паметната стела на крайбрежието мътен бунт - не на човек срещу човека… Срещу кого? Срещу истинския създател на рибарството - морето, закрилящо като баща. С трудния лик на драмудана и провезата, скъпернически хвърлящи в лодките къшеи живот… с дъх на водорасли и недълголетие:

И кръчмата в рибарския квартал
със дървените голи маси;
и вас ръце мазолести, корави -
калени във борба с вълните -
готови да разчупят камък и метал;

и погледите огнени и тъмни
в лицата медно обгорели -
ту морни, тъпи, блудни,
ту пък пречистени и светли,
като водата на разсъмване.

                                        “Море от плът и кръв”

Пристанищната кръчма пък нерядко е онзи храм, в който загрубелите души не търсят пречистване. А тиха отмора, временно отплаване в други измерения, интимни ширини и неясни стремления. Цветно задимен декор зад сцена, на която шахматните фигури от лодките местят ходовете си в познат паноптикум. Равнодушие и чувствени искри правят въздуха горчив, но морското утро ще го пречисти, както векове наред. Сенките на бивши рибари от друго измерение ще изпратят лодките с отсъстващ поглед. Докато вечерта на брега, в очакване, ще ги срещне умората. За да посочи пътя към храма на отсъстващото благочестие. Но рибарите не търсят вехтите фетиши на почтеното гражданство. Защото знаят каква е цената на всеки подарен им в морето живот. Както на изхабения албум от спомени, пропуснати в нявгашната младост, ала милостиво приютени в прашните кътчета на осолената душа. Животът, безмилостен съдник, трудно пречупва достойните. Но отмъщението му в пороя от спомени и ликове зад кадър рядко ги подминава. Те са неговият подарък по пътя към рибарския финал, запечатан при Магда Петканова в “Утро - ІІ”:

Морето с раменете мощни
далечни кораби люлей.
Един рибар, все мокър още
вечерната си песен пей.

В очите си той носи здрача
на задимената кръчма
и дигнал празен кош, сам крачи -
и търси пътя към дома.

Но кошът и домът са празни
като самото му сърце.
Сега е мъртъв за съблазни,
сега леглото му е цел.

Той ляга, без да се събува,
пропада в страшна тишина
и в тази тишина сънува
далечна хубава страна

и по избухналата радост
познава стар, жадуван бряг,
и вижда как момиче младо
изпраща там един моряк.

Какъв е все пак образът, който се опитваме да обединим в реалност, в литературна плът и кръв? Нека приемем, че е част от световния образ на рибаря, на живота му, на трудностите, които преодолява. На монотонността с нозе, стъпили здраво върху синята земя на съществуването си. Нашата представа не се различава съществено от примери, писани в други краища на света, приблизително по същото време. Които правят рибаря-лодкар универсален за темите, свързани с морския поминък. Един и същ пълнокръвен герой в еднакви ситуации - уловен от натура, или философски разголен, привидно отчужден от света, но неотменимо свързан с него. Солената вълна отнася в дълбините романтиката, измислена в разходки по пясъчния бряг. И на свой ред носи своите трепети - на синовна обич към морето, на объхтано търпение, на тъжно примирение, че може да не се върнат обратно при своите близки. Този универсален маринистичен типаж, роден от дарбата на Кингсли, можем да поставим навсякъде по брега на българската маринистика. И обратно. Лицата ще бъдат странно познати, мрежите - все така недостатъчно пълни. Но сърцата пък - преливащи от горестно примирение и тревожна тишина:

Към огнений заник на морния ден
Троица рибари лопати въртят,
И всеки отправя очи уморен
Към своите мили, що бдят на брегът,
          Мъжете работят, жените скърбят
          И чакат до где се завърнат от път…
          Горчиво оплакват те свойта прехрана.

                                                            “Рибари”

Понякога, извън прозирното разделение между извисяване над житейската проблематика и реалистична делничност, срещаме творби от съвсем друг характер. Те са създавани по конкретен случай и носят, колкото и странно да звучи, задъхан репортажен нюанс. Едновременно с това, както например в “Серафим” на Георги Караиванов - 1935 г., сп. “Морски сговор”, впечатлението за драматургично произведение е особено силно. Читателят участва в разгорещен спор между рибари как да спасят другарите си сред морската стихия в непрогледен мрак. Сигналът за бедствие незабавно извежда на преден план жертвената готовност, задължителна за всички морски труженици. Серафим, събирателен образ на човечността, себеотрицанието, презрението пред смъртта, достига до потъващия кораб. На борда има болник и всички настояват да бъде спасен той, а после… може би останалите. Отново неписаният кодекс на другарството гори между римите. Кара ни да се замислим кои мостове на нравствеността не ще изгорим, капсулирайки се в собственото “его”, фалшива цивилизованост, а най-вече: страх. В тази кратка епическа поема Караиванов въвежда и образа на майката. Противно на традиционната пиета и вечно очакване, с които я обрича маринистиката, сега тя е дарена с новината за спасения втори син. Няма съмнение, че “Серафим” е отражение на действителен случай, а героите - реално съществували. Творбата илюстрира малко познат лирически архив в българската маринистика, където достоверна реалност и поезия вплитат емоционален отклик в трогателни прости редове:

“Послушай ме! Нима забрави,
че се в такава нощ удави
и твоя остарял баща?
А брат ти пък откак отплува
ни жив, ни мъртав се не чува -
прибра го, може би, смъртьта.
Не тръгвай, чакай! Ще загинеш!
Ще ме сломиш! Смили се, сине,
над майчиния си живот!”
“И тия тамо имат майка!” -
изрече и като замаян
подкара своя платноход.

Рибари, веслари, члунари. Те съществуват и в литературата за подрастващи чрез перото на Стефан Станчев, Веса Паспалеева, Дора Габе, Стефан Стоянов… Лирически герои за деца и възрастни, изглеждащи някак романтично-вехти в българското съвремие. Уж ги има, а са оставени по страниците на авторите ни сами с лодката, с мрежите, с очакванията си. И с литературната смърт, на каквато не са обречени. Защото каквито и нови веяния да лъхат из ъглите на поевропейчения ни писмовен дом, те винаги ще присъстват. Преди всякакви други послания всяка лирика ще е пуста без човешката си същност. Рибарят, простодушен, грубоват, незагадъчен, продължава да присъства и днес: по-често по страниците, все по-рядко в реалния делник. Превръща се в идеализация, която сам не ще одобри. Би предпочел чашата евтино вино, платено с труд, пред странното огледало, в което не вижда своите контури. Може би това е осмислило неспокойното дарование на Ваня Петкова, за да изплаче по-късно в рими “Леглото на рибаря”. Може би с него прокарва и вододел пред миналото. Съхранявайки го в реквием на истинността:

Отчаян отлива с коси разкъсани
се хвърля на брега,
той в синята си памет носи кръстове
на пътища удавени с гребла.
Простенва лодката на лакет легнала
до мрежите изгнили от вода,
и старият й пукнат череп
се пълни с призраците на съня.

Така е. Истина е. За жалост - и вярно… Тази бегла аналогия има за цел да покаже, че присъствието на лирическия герой от лодката днес изглежда силно архаизирано и статично. Едно почти механично продължение от зараждането си. Далеч сме от мисълта, че сме изчерпали всички имена и примери, подходящи за темата. Защо все пак й отделяме внимание? Защото без нея българската маринистика щеше да е повесмо водорасли, носещи се в годините без корен и първообраз. Без тематичен и личностен архетип. А тя носи градацията си от фолклорното гемиджийство, през рибарския поминък и морячеството, до значимото присъствие на България в морето. В Световния океан и навсякъде, където килът на литературните кораби пори водите на тематичната приемственост. Отхвърляйки встрани от пътя си пяната на съмнителни новаторски експерименти, причудливи “актуални” теми и пр. И още - защото маринистиката ни в професионална плоскост засега се връща назад, или е в застой. Стъписва се пред онова, което е чуждо и насаждано. Но морето всяка вечер целува брега с шепота на нашите поети до средата на ХХ в., чиито имена припомнихме бегло. Рибарят-лодкар пък добива новия си съвременен, много тъжен образ. На ненужен скиталец по крайбрежието, гонен заради късче ивица, на която е посмял да простре празните си мрежи. От сиромашкото рибарско селище. От стремежа да надникне в дядовия образ сред вълните, които също са обсебени от “имотни” теми, далеч от гладни литературни щения. Днешният рибар е парцалив нашенски Ахасвер, чудещ се дали ще улови дребния сребрист мираж, за да се нахрани… Ето съвременните теми. Ето приемствеността. Някой просто трябва да ги създаде писмовно, протягайки десница към цитираните в тия скромни редове поети. Знам, че този някой наистина съществува…