Прозата на Славчо Чернишев можем да оприличим с груба поезия, освободена от рамките на римата. Уморено крачеща по мокрия пясък на плажа, по люлеещата се палуба, по спиралата на мечтите си за суша… И подканваща читателя към съпричастност, която той с готовност приема. Търсейки в разказаното самия себе си…
С “Флагман” - силно идеализиран и по човешки убедителен, Върбан Стаматов внуши на колегите си маринисти необходимостта от изживяно претворяване на темите за морето. Свой достоверен реализъм в тази посока привнесе убедително Никола Радев. Споменавам имената им, защото са стожери на съвременната наша маринистична проза. Техния пример възприеха автори, които стъпиха на корабната палуба и създадоха разкази, основани върху собствени наблюдения, изживявания, страдания и лишения. Други предпочетоха да преразказват чути случки и измислици. Създадоха псевдогероични натури, общуващи на измислен “груб”, “пристанищен” жаргон, но постъпващи като госпожици. Книгите им извикват у вещия читател само смях, а названието “маринисти”, с което се кичат - съжаление.
В този ред на мисли прозата на Славчо Чернишев е делнична. Неукрасена с Бог знае какви приключения, ала достоверна. Тя е изживявана десетилетия и се е превърнала в неделима част от човешката му същност. Трудно можем да си представим белетриста Чернишев без трите символа на прозаичното наследство, което ни остави: морето, корабът, човекът сред синята пустош. Има и друг - жената. Тя заема собствен дял по страниците на Славчо и нежната й същност търси жадните устни на моряците, за да ги възроди. Да изчисти солта от съзнанието им, като ги сдобри с брега, макар временно. Докато същата тази сол влезе във владение на душите и отново ги срещне с безкрая. Кръговратът е един и същ. Бягството от избраната орис - немислимо. В прозата си Славчо Чернишев е много по-делничен в сравнение с лириката. Това е разбираемо. Разказите и новелите са делничен разговор за преживяното и за познатото преживяно, което предстои. Какви теми предпочита авторът по сините си страници? Веднага трябва да ги разграничим на “местни” и “безадресни” - някъде в Световния океан. Някои от разказите, писани по-рано: “Всеки търси своя остров, сър”, “Щъркелите си отиваха”, “Лунна нощ”, “На котва”, “Единствените три дървета”, “На екватора”, “Мамещи далечини” и доста още, носят политически привкус. Споменават за желязната завеса, забравена днес от младите поколения, и за “червени” моряци отвъд нея. За помощник-капитани по политическата част. За самоотвержени българи, тръгнали по света да лекуват бедните и нещастни люде, и за изменници на родината. За времето на антифашистката борба. И за превозени товари с оръжие за бореща се черна Африка. Актуални ли са днес? Могат ли да се четат без досада и предубеденост? Безспорно. Защото зад някъде “наивните” сюжети отново кипи морето - то не се вълнува от политика, а от собствените си хрумвания. И е вековечно, за разлика от човешките критерии за добро и зло и оттам - за управията на света. Към тази група разкази прибавяме и творбите с военна тематика: “На дюните”, “Сивият ден”, “Духаше североизточният вятър греос”, с известни уговорки: “Листопад” и пр. Военната тематика винаги е била на почит у нас. Независимо от неясните днес времена, на които сме съвременници, нейната актуалност трудно може да се подчини на преходността. Защото това означава да бъде мимолетен националният флаг, границите на републиката и образите на люде, олицетворяващи ги в нелеката си битност. Военната маринистика на Чернишев не подлежи на тематична преходност. Тя е сътворена с много обич. Образите са изчистени от ненужни подробности. Предадени са пластично сред стихията, с която са сдобрени в името на по-висши, национални задачи. И се четат с удовлетворение, каквото трудно откриваме в съвременната модернистична литература.
Има и трета група разкази, които трябва да откроим в наследството на Славчо Чернишев. Това са произведенията с екзотична интерпретация и други, напомнящи почти бестселър: повестта “Влюбени във вятъра платна” и разказите “Венецианска нощ”, “Тихите кейове”, “Пепита от Пунта Аренас”, “Амазонката”, “Тихи сини галактики”… Читателят сам ще открие още, а в тази галерия добавяме неотпечатаните приживе разкази “Ла Тоя и оранжевите папагали”, “Благороден кораб с име на жена”, “Малкото синьо пристанище Санта Барбара”, “Джесика”, “Лагуната на Капо Олива”, “Великата унгарска циганка Саманта”. Наистина маринистиката, без да ограничаваме синята сцена на действието й, рядко отминава екзотичните сюжети, или поне подробности. Това твърдение доказват различните тематични предпочитания на Херман Мелвил, Никълъс Монсара, Алистър Маклейн, Валентин Пикул. Макар че твърде често екзотичното, по силата на съдбата, добива трагични измерения. При Славчо Чернишев екзотиката с невероятни любовни изживявания, контрабандисти на дрога и оръжие, застрахователни мошеници и терористи идва от пренатрупването на впечатления. От желание да смъкне грубата им, делнична дреха, вмирисана на риба, сол и копнежи, и да се постави на мястото на героя, който последен ще сочи верния курс. Понякога полетът на мисълта му добива химерични измерения, които потапят читателя в сладката мъгла на очакваното изживяване. Малайката Перлис, Ла Тоя, Стефания, Елена, Сета, Джесика, Виолета са все лица на фаталната жена, готова да подчини моряка и на свой ред да му се подчини. Но да изчезне от живота му веднага щом почувства ритъма на делничното битие. Или да изхвърли капитана от живота си когато разбере, че той се разкъсва между нея и призванието. Все ми се струва, че на фона на делничните разкази, оставени ни от Славчо, споменатите групи се обединяват в отделен дял. Той трябва да се разглежда самостоятелно, но не като второстепенна добавка. А пак като “Славчо” в различни етапи от творческото му развитие…

Къде е истинският Славчо Чернишев? Сред другите капитани на Созопол. Увлечен в разговор ще има ли риба и каква. Ако няма - какво да правят, пита той в “Чиста, необятна светлина”: “Октомври - месецът на паламуда - си отиваше, а само два-три кораба бяха взели по някоя риба. Таляните нямаха за чорба. Ние седяхме в лавката, черпехме се и говорехме за скумрията. Сега надеждата ни бе в нея. Денят бе слънчев и студен. Наближаваше обед.
- Капитани! - презрително извика фотографът, дошъл за кутия цигари. - Като няма риба - гъби няма ли, бре!
Той беше възрастен човек с млада жена и побърза да се измъкне от “талянчето”, като викаше заядливо:
- Чобани! Марфаджии! Какво сте се фундарили тук! Вървете в гората! Там ви е мястото!
Някой си спомни, че едно време като нямало риба, старите капитани отивали за гъби. Напивали се хубаво, грабвали кошниците и под звуците на един гол тъпан и пискливо кларне шумно прекосявали градчето, запътени към блатистата местност Герените. Гъбите бяха женска работа, недостойна и унизителна за истинския рибар, и наверно старите капитани така са си отмъщавали на морския бог.”
Рибарят е основен, централен образ в творчеството на Славчо Чернишев. Млади, или не съвсем, хората от лодките носят традицията на редица поколения преди тях, без да се замислят. Така, както че ще я предадат на идващите след тях с увереността, че това е правилният път за живот край морето. Те са физически здрави, природно интелигентни, обединени в самостоятелна прослойка на професионалното достойнство и на моряшкото другарство. Лефтер, Джито, Пашата, Гената, Стареца, Петака, барба Йорго и цялата им живописна галерия от архетипове удивително приличат на събратята си в книгите на Марко Поло. Сравнени с “Това е положението - повест из живота на черноморските рибари”, те могат да се вместят и тук. Редица български писатели са пресъздавали образа на рибаря в проза и в стих. При едни е горд и безстрашен, като цел на живота му е борба със стихиите. При други пее в старата лодка, обърнал гръб на делничните потребности. При трети е доволен от съществуването си на принципа “така било е и ще бъде”, както пее Вапцаров при друг повод. Но знак за реалистична достоверност в прозата може да се постави само между Ячо Кабаивански - Марко Поло и Славчо Чернишев. Двамата са прозрели истинската същност на черноморския рибар. Дръзкият му характер, готовността да не остане никому длъжен, издигането на морските дарове почти в култ са следствие от всекидневната борба за оцеляване. Грубият им говор, опърпаното облекло, лютивите цигари и чашата с вино създават у случайния наблюдател невярна представа за традиционни хора от народа. Но те не са традиционни. Те са специфични човешки създания, моделирани десетилетия и векове в трудния си поминък, в екстремалното си съществуване. Можем да го наречем емблематично и не ще е пресилено. Рибарите са онази тънка прослойка между морето и брега, която в необятното време е култивирала в съзнанието си независимост. Преклонението им, макар отново бунтарско, е само пред стихията, която скъпернически поднася на трапезата даровете си. Психологията им е самостоятелно понятие и може би най-добре е пресъздадена в “Съботният ден на света” - своеобразен реквием на битието, дошло до своя предначертан биологичен завършек: “В този миг ковчегът се наклони, блесна заливът и капитанът жадно го огледа. Лицето му просия. Всички риболовни кораби бързаха към кея. Те имаха ляв крен и това означаваше, че носят риба. Екипажите бяха струпани на капитанските мостици и гледаха към шествието… Изведнъж призивно зарева сирената на първия кораб, а след нея - и останалите. В жълтите зари на залеза гръмна суровата рибарска музика с цялата си тъжна и тържествена красота. Капитанът въздъхна облекчително. “Красиво погребват моряците!” - помисли той и затвори успокоен очи. Шествието продължи през пясъците, запътено към тихите златеещи дюни”…
Рибарят, този събирателен образ на хората от крайбрежието - на различни възрасти, но с еднаква орис, е основата, върху която Чернишев създава другите си персонажи. Предварително ще кажем, че както и да се нарича, както и да изглежда, той е един и същ. Различен в постъпките, но идентичен в начина си на мислене. Без морето, към което често е привидно равнодушен, той ще бъде дърво без корен. Сред вълните е именно такъв, но се чувства у дома си, на здрава почва под люлеещата лодка. С жените е грубовато галантен, по своему учтив. Нищо повече. Дори когато Лефтер открива изневярата на жена си Дина с механика Сандо, реакцията на измамен мъж е мимолетна. Мисълта за улова измества всички домашни проблеми и нравствени терзания. Красотата на природата пък стопля коравите сърца и изтрива горчивините, които делникът все пак успява да им нанесе: “На един дъх изкачихме хребета. Пред очите ни се откри замайващ простор. Ние спряхме на върха - потресени от огромния хоризонт, очаровани, сякаш за пръв път виждахме морето и неговата чиста, необятна синева”.
Именно рибарското тесто, вечно втасващо сред вълни и мокри мрежи, ражда морячеството в белетристиката на Славчо Чернишев. То разчупва границите на българското Черноморие и уверено опознава света: пристанища, хора, бури и товари. Спомени. Какво означава да си моряк по страниците на Славчо? Това, което авторът сам е изживял. Тежък труд, лишения, очаквания, мимолетна страст. Надежди за материално благоденствие. Жестока самота… И умора, от която страда щурманът в “На устието, в завета на дюните”: “Просто бе убит от своята голяма и единствена любов - морето. Той вече беше негоден да се качи на кораб, да пренася товари, да се разправя с агенти и пристанищни власти, да щурмува бури и в потайна доба да стоварва тежки сапани със стоки за воюваща Африка. Беше много уморен, смазан от пространствата и тяхната наистина космическа пустота. Копнееше за прости земни мириси, за нежни морави минзухари и есенна млада тревица. Морето бе го изхвърлило на брега като разбита в скалите бутилка, която някога е била украсена със стар романтичен етикет…”
Но това е рядкост. Морските труженици в прозата на Чернишев са привидно прозаични професионалисти. Животът им се измерва със звъна на изтичащите вахти. С ярките картини на далечни пристанища и с бледите спомени за тях. Трудно ще намерим романтика в смисъла, който й придаваме за маринистичните книги. Тя е повече онова дълголетно съжителстване със Световния океан, при което доброто и злото взаимно се прощават. Когато е възможно, разбира се. Защото природата показва своята безгранична мощ в нечакан момент и професионализмът, придружен с диплома от Морското училище, сега се проверява с труден залог - животът на екипажа. В “Жесток щорм” Славчо Чернишев, сблъсквал се неведнъж с неуправляемите сили на океана, за сетен път се доказва като тънък художник, пренебрегващ опасността: “Щормът превиваше гъстите палмови гори, те виеха със странен металически звук, някои внезапно рухваха, прибоят приглушено гърмеше, вляво от нас три малки ниски островчета постоянно бяха заливани от прииждащия океан. Те приличаха на сечище, поразено от пияни дървари. Тук-там стърчаха малки групички дървета без корони - нищо не бе оцеляло от тези нежни кокосови острови и техните лекомислено-изящни палми. Мръсно-жълта пяна, отвратителна като каймак, се трупаше около тях, както и край кораба. Ниски летящи облаци свиваха тесния сив хоризонт на опустошението в още по-тесния кръг на страха, чийто център бе вътре във всеки един от нас”.
Вътрешният мир на героите-моряци поразително прилича на грубата човешка, рибарска скала, от която пуска филизи. Сред корабните хора на Славчо няма свръхчовеци. Нито персонажи с изключителни качества. Нито люде с необичайна физиономичност. Всички те са екипаж и могат да се разглеждат както в галерията на колективизма, така и като един-единствен персонаж. Чепат и нежен, остроумен, или потаен, вглъбен в себе си. С мисли, зареяни към брега, който зове и отблъсква. Далеч от делничните проблеми на дома, семейството и битовизма. Но винаги много човечен. Готов да се притече на помощ практически, или да вникне в болката на събеседника. И да взида уважението към жените с всяка своя мисъл, жест, слова. Да търси в присъствието им желаната загадъчност, пред която мъжкото начало се прекланя с желание: “Ирма притежаваше неизтребим чар и тайнствена сила. Понякога й казвах уж на шега, че е извънземна. Ирма не носеше часовници, защото те спираха. Спираха и дъждовете - ако тя пожелаеше. Тя знаеше всичко предварително - дори за пирамидите на Марс преди да бъдат открити, или за гигантския женски образ на луната - също преди да бъде открит. Но Ирма беше спомен. Много скъп спомен. Той пътуваше заедно с мен по големите води на планетата… Да, така е с вечните самотни капитани - тези, които разнасят по света материални блага, сенките на любими същества и собствената си участ.” (”Сета”) Но, внушава ни Славчо Чернишев, каквато и да е моряшката орис, тя винаги се подчинява на големия кораб - житейското предопределение. Този плавателен съд тръгва за всеки човек от любимо, родно, семейно пристанище. Ала къде е крайното и кога ще бъде достигнато то, не знае никой. И може би така е по-добре…

Ще бъде неправилно да разграничаваме прозата на Славчо на “рибарска”, “военна”, “приключенска”, “корабна”, въпреки че самите разкази, писани в отделни години, сами подсказват за това. Ще е излишно разделението и по тематика, маркираща творби от времето на желязната завеса и след нея. Цялото белетристично наследство на Чернишев е монолитен къс море, при това - излъчващ разнолики светлини и аромати. Така, както морето не се повтаря днес, вчера, утре, а и след минута. Трудна за отразяване и интерпретация материя, то изцяло е завоювало автора. Дало му е много страдания, отсъствия от дома, професионален опит. Съзираме го както в беглите описания на кораба в поредния разказ, в командите и структурата на персонажите-екипаж, така и в терминологията: “духаше североизточният вятър греос”, драмудан, ортума, леванти, фунда, мелтем, провеза, бунаца лади, сеферка и т.н. Все понятия, употребявани от потомствените рибари на Южното Черноморие. Втъкани в разказа ненатрапчиво, ала допълвайки го с екзотика, стародавност и мирис на водорасли. Белетристиката на Славчо има свойството да качи на корабната палуба всеки добронамерен читател, решил да усети маринистиката в нейния реален, неподправен делник. В цялата й професионална тегоба и лъчезарие. Да усети люлеенето под нозете си с вярата, че сред хората тук той съвсем не е чужд. А още - кой моряк, или рибар не ще се познае, ако прочете “Последното пристанище”, “Човек зад борда”, “Доброто старо време на пасатите”, “Магелан”… Ако прочете всичко, защото не ще е пресилено твърдението, че разказите от маринистиката, макар с привидно разни герои, се преливат и взаимно се допълват откъм сюжет. Разгръщат мащабна панорама на синята действителност, върху която люде и поколения идват и си отиват. Със своите човешки щения и понякога дребни тревоги те не се различават много. Биологичните закони пък освобождават сцената за други актьори - пак познато грубовати, вдадени в професиите, раздвоени между суша и вода и… категорично самоопределени. Не, белетристиката на Славчо Чернишев не може да се чете разказ по разказ - някога, когато ни остане време. Съзнанието поглъща цялото неспокойно пространство от море, океан, простори. От герои, постъпки, екстремни описания и кратка любов. Само така може да се разбере психограмата на самия автор. Само по този път на изживяното, запечатаното, разказано без апломб и измислици може да се усети нелекият път за доказано маринистично наследство. На харизмата, далеч от паркетни аромати, красиви фрази и анемични мореплаватели. Славчо, знам че на флагщока над българската маринистика светиш и ти. Това ми е достатъчно. Там, над този литературен кораб, показвай пътя на истинските си последователи. Убеден съм, че има по достойнство и такива…