Поезията за деца, знайно е, има две основни цели. Да разкрива красотите на необятния свят и… да възпитава. Не и да поучава на всяка цена. Не и да използва груби дидактически прийоми. Готови постулати, които прежни поколения се опитват да вградят в крехкото съзнание на малките. Не. Но да показва нравствените ценности на съвремието, което творецът осмисля, тя просто е задължена.
Веса Паспалеева, един от стожерите на литературата ни за деца, не се нуждае от представяне, нито от възкресяване на творчеството й. В него, обаче, съществува скромен маринистичен дял от 40-те години на миналия век. Той съхранява редица символи на бита и държавността, сякаш незабелязвани днес - обич към България и стремеж към обединение на границите й. Солена професионална приемственост. Радост от живота сред труд и несгоди. Самочувствието на малкия човек, че е полезен на своите близки. Голяма част от стиховете по тези теми са в книгите на авторката, най-вече “Бащина земя” - 1942, а като обем спомена за тях пази и списание “Морски сговор” от същия период.
Четиридесетте години са време на политически трусове за страната. На териториални промени и социални брожения. Но в детското море на Паспалеева няма намек за идейни внушения и груба плакатност, каквито в изобилие откриваме в нейните колеги между 1945 и до 1989 г. Няма партийност, нито двусмислие. Символите са избистрени и изчистени. Освободени от всичко, което пречи на обичта й, видяна през детските очи, към България. А колкото и странно да звучи някому днес, тя трябва да бъде обичана.

Юначе съм. - Моряк ще стана
И свойте родни брегове ще пазя,
На лодката със флагчето развяно
Ще литна срещу морските талази.
На длъж и шир морето ще пребродя
И в светове далечни ще надникна,
Родината си трижди ще обходя
И свято, силно аз ще я обикна…

                              “Моряче”

Именно тази обич към морето, здрависващо бреговете на България, осмисля и творби като “Добруджанче”, “Беломорец”, “Към Силистра”, “Крилата песен”… Авторката обича морето и неведнъж е споделяла чувствата си пред възрастна аудитория. Редовете показват искрена привързаност към стихията. Тук няма “женска” лирична изповед, а човешки стремеж за съпричастност. Стихове като “Моряшка песен” не крият подтекст, харизматични послания, иносказателност. Те носят възторг, влюбена примиреност към стихията, молбата на Паспалеева да бъде чута от морето:

Обичам те, Черно, неверно море,
обичам те, водна стихия,
през нощите черни, когато ревеш
и с бяс се в скалите разбиваш.

Обичам ви, сини, далечни простори
окъпани в златни лъчи -
кога от вълните се ражда Аврора,
и бездната странно мълчи.

Този калейдоскоп от искреност, чистота и солена обреченост завещава ценностите си и в поезията на Веса Паспалеева за деца. Веднага трябва да уточним, че тя е адресирана и за най-малките, и за подрастващите в далечното вече време на миналия век. Но за всички в стиховете е втъкана заръката да обичат страната си, нейната природа, нравствените ценности, завещани от неизброими поколения… В този смисъл се скъсява и дистанцията между възрастния читател и детето. В името на родината, на която са съвременници…
А те са съвременници на обединението. Сякаш морските вълни слепват разкъсаните земи на България върху географската карта на времето. Шепнат в спомените на редица поколения как страната не е била подвластна на изкуствени граници и отново не е. Как кръвта на българските люде свободно пулсира и по сините й пътища, пеейки:

Цяла грееш от лъчите,
лодчице ле бела,
гмуркай се между вълните
като чайка смела!
          Всеки удар на веслата
          със тъга ми спомня,
          че отвъд са наште братя
          скръбни и бездомни.
Ето на Балчик лозята -
сред мъгла се реят,
като ивица от злато
къщите светлеят…
          Лодчице ле, ветроходна,
          колко ми е мъка,
          как бих искал да замръкна
          в Добруджа свободна!

                              “Добруджанче”

И в името на родината, както в “Моряче”, авторката отправя внушение към крехкото детско съзнание за смисъла на саможертвата и нейната много трудна цена:

Родината да пазя
от всеки чужд и враг
и да умра за нея,
кат истински моряк.

                    “Малкият моряк”

Веса Паспалеева, за разлика от други автори за деца, не се стреми да превърне крехката аудитория в преждевременно зряла. Тя въвежда символите на тихия патриотизъм постепенно, ласкаво, красиво. Но и неотстъпчиво. Внушението е ясно - мястото на националните регалии е над всичко. Тяхната чистота краси името “България”. Прави я желан олтар за преклонение, а синята й дреха - неприкосновена. В името на тези ценности, днес твърде размити в политическа разнопосоченост, младите поколения се покриват с жизнена твърдост. С яснота на самоопределението си и с радост да посрещнеш, да преодолееш трудностите пръв, което означава:

          В стихиите могъщи
          духът ви е кален,
          обречен е на бури
          и сетният ви ден!
Тук всякоя вълна
за вас е жива песен,
възторг на пролетта
и стон на тъжна песен.
          И мачти и крила
          над бездната летят,
          щом тръгнете на път -
          очите ви горят.
От смелия възторг
на воля бий сърдцето,
да бъдеш първенец -
да победиш морето!

Оптимизмът, радостта на младата жизненост, увереността в собствените сили и готовност за двубой със стихията са отличителни черти на българските поетични маршове. В случая - на маринистиката до средата на ХХ в. Никола Ракитин, Багряна, Васил Бакърджиев, Иван Вариклечков, Теодор Траянов, са ни оставили чудесни текстове, някои от които - музицирани. Може би събирателен пример за тях като самостоятелен жанр е “Моряци” на Никола Вапцаров, по-известен с “Марш на випуск 1926-1932 г.”:

Душите ни са буря, ураган
И буря ний ще търсиме вовек;
В моретата далеч от родний брег,
В водите на безкрайний океан.

Безкрайността ни мами с своя зов;
Възлюбихме безкрайното в света
И бездната в едно с безкрайността
С великата младенческа любов.

Тя именно е живото, пулсиращо сърце в солените стихове на Паспалеева за деца. Свободното море на България, тихите му брегове и лазурна синева, подканват крехкото съзнание за друго познание. Това е радостта от делничния труд. От каленото гъвкаво тяло под ласкавото слънце. От спокойното, ведро, осмислено детство. Случващо се веднъж в живота и затова - незабравимо - в “Малките колонисти”, “Край морето”, “Пролет”, “Люлчина песен” и пр. Природата, семейната хармония, доверчивото опознаване на света и вярата, че щастието е всевечно, се сливат в единство, неподвластно на времето. Детството идва и си отива, заменено с детството на следни поколения. Морето винаги остава, готово да приласкае малкия човек. Да го погали и, мамейки с шума на вълните си, да го направи самостоятелен, значим и уверен:

Слънчо щом огрее
нашата колиба,
с мрежите на рамо
тръгваме за риба.
          На брега ни чака
          лодчицата бела,
          ние сме моряци
          опитни и смели.
С часове се губим
по море открито,
песента ни прави
още по-честити!
          Връщаме се вечер
          с първата звездица,
          носиме на мама
          рибки за чорбица!

                              “Рибарчета”

Маринистиката в художественото наследство на Веса Паспалеева не е само допълващ тематичен дял. Тя е достъпно поднесена на децата илюстрация за непреходните български добродетели: обич към страната, в която раснат спокойни за утрешния ден, готовност да бранят целостта й, преклонение пред летящия над вълните военноморски флаг. На този фон осмисленият делник става още по-примамлив и желан. Удовлетворението от плодовете му води до морална градация и вътрешна хармония на лирическите герои. На съвременниците върху неспокойния пейзаж на синята стихия. Тези стихове на Паспалеева са обречени на трайна актуалност, независимо от политическите щения на минали и бъдни десетилетия. Истинските стойности на националната ценностна система са проверени в далечни времена и дребното ежедневие не оставя драскотина върху им. Така, както и върху контурите им в “детската” маринистика на авторката. Тя е емблематична фигура за българската детска литература. Но пак тя, заедно с малко на брой свои съвременници, отвори широко страниците й за морето. Темите му - нови, вълнуващи, примамливи и горди, отвоюваха своя територия от антуража на Мечо, Кума Лиса, родното селце, школото, Балкана, кукуригащия на стобора петел и т.н. Сториха това изпод перото на истински творци, с много синева в очите. Сред тях бе и Веса Паспалеева…