Не са малко авторките в българската литература до 50-те г. на ХХ в., оцветили с дарованието си маринистичната тематика. Сред всички трябва да посочим Елисавета Багряна, Анна Каменова, Мария Грубешлиева-Балина, Яна Язова, Паулина Станчева, Люба Касърова, Веса Паспалеева… Списъкът далеч не е пълен, но не това е нашата цел.
С годините е прието, въпреки спорния му характер, понятието “женска” поезия. Самата формулировка визира предимно интерпретация на бита, на спокойното домашно огнище, близостта на любимия човек, радостта от детските гласове и пр. Тук е и “огледалният” вариант: горчивината на младата булка в чуждия дом, студенината на новите родственици, невъзможността да разчупи кръга на вековна битийна закостенялост. Но каквито и “характерни” черти да маркираме в художественото наследство на българските авторки, една е неотменна във всичките им стихове - трескаво търсене на житейския смисъл. На първопричината, дала им право да се любуват на делничните радости. Да се възправят срещу стихията с цялата гама на душевността си и да се сливат с нея. Всецяло, безусловно и по женски ласкаво.
В конгломерата на “женската” поезия като че все още търси истинското си място, вярната си оценка, художественото наследство на Весела Страшимирова - една от последователните маринистки у нас.
Наистина, нейното име се среща в енциклопедиите, а периодично в последните десетилетия се появяват, като in memoriam, и поетични сборници. Иначе обемът на литературната й дейност се вмества в повестта “Маргита” - 1934, сборниците с разкази “Целувка над вълните” - 1934 г. и “Чудото на Света Анастасия” - 1943 г. и “Крайморски песни” - стихосбирка, 1941 г. Нейни творби са печатани в периодиките на “Листопад”, “Българска реч”, “Учителско дело”… “Литературен глас”, “Бургаска поща”, “Мисъл”, “Вечерни новини”, като не забравяме и ранния поетичен дебют на Страшимирова в русенската “Ученическа мисъл”, 1919 г. Въздържаме се от поглед върху създаденото след 1945 г., когато конюнктурата тогава е равнозначна на оцеляване за всички литератори на България, или ги наказва, най-малкото, със забрава.
Весела Страшимирова, е родена в Поморие през 1902-ра. Гимназиалното си образование придобива в Бургас, а специалността “Славянска филология” - в Софийския университет. Професионалното й поприще на гимназиална учителка е отначало в родния град на Весела (1930-1935), а после в столицата: 1935-1958 г. Но където и да се намира, тя не се откъсва от лирическите си занимания. Дава непрестанен изказ на основните начала, борещи се за надмощие в духовната същност на авторката и едновременно поминуващи в странна хармония: те са любовта на парещата женска природа и морето с извечното си неспокойствие. Дори сега, в наше време, Весела Страшимирова остава сякаш единствен ранен еталон за жена-маринистка в българската литература. А тази оценка, безспорно точна, тя добива преди близо шестдесет години. “Отраснала край морето, люляна още от малка от мелодията на вълните, Весела Страшимирова насища стиха си с цялата многоцветна гама на този тайнствен и примамлив свят… Поезията й с право може да се нарече поезия на стихиите. Тя е вихрена като живота, волна и своеобразна като любовта, загадъчна като смъртта”, отбелязва Соня Вичева в сборника си “Нашите писателки - литературни портрети”(*) и добавя: “Многостранна като живота, морската стихия се прелива в стиховете на поетката в цялата гама на “мираж, изменчив на далнините”. Затова лириката на Весела Страшимирова, макар и вдъхновена винаги от една носталгична нега по мъртвия любим, пропита от соления дъх на морската бездна - крие отсенките на интересни и дълбоко вълнуващи откровения на човешката душа.

Бели пенливи гирлянди кичат
водния свод.
Не бих те спасила, дори да бих дала и своя живот.
Ти слизаш надолу, надолу
към страшни скалисти подмоли,
където удавници рой
напразно за слънце се молят…
Останах сама, за да науча,
че героизмът е да живееш, не - да умреш.

Често когато четем поезия за морето, не ни оставят въпросите: Какво е все пак водната стихия за автора? Дали е символ за могъщество или символ на жизнената непреходност? Природна даденост ли е или опит за сравнение с тленното човешко “аз”? И доколко авторът познава морето: чрез възторжени импресионистични наблюдения от брега или чрез професията си на моряк, рибар… на скитник?
Тези въпроси са актуални, още повече, че и в наше време тук-там епизодично припламва полемика доколко българинът, пресъздавайки маринистични моменти в творческия си развой, въобще познава морето. И пак за българина е в сила твърдението, че непрекъснато гледа към морето, ала рядко го вижда. Доколкото се опитвам да свържа тези въпроси с художествения път на Весела Страшимирова, имам едно основно обяснение: за поетесата символът “море” е мащабна проекция на безкрайно сложната, противоречива в чувствата си, гальовна и гневно-кипяща душа на жената. И още: морето за нея е пътят, по който идва и си отива, както се блъскат в брега и се отдръпват назад морските вълни, човешката, въжделената любов. Т.е. дълбоко в съзнанието си авторката се олицетворява като безкрайно малка частица, но все пак частица именно от морето. И пеейки за морето, в този случай пее именно от дълбините на морето:

Не съм ли като теб, море?
Във глъбините си
удавници ти криеш,
а горе, на повърхността
зовеш и мамиш младите смелчаци,
и тръгват те с корабите яки
да отвоюват слава и любов.

                               (”Сърце”)

Затова и пейзажът в лириката на Весела Страшимирова рядко остава статичен, неподвижен и замръзнал. Той е носител на неспокойствие, на вечно очакване, на тиха и щастлива женска тревога. Поетесата осъзнава, че морето, позволило й веднъж да му бъде вярна, ще пожелае в отговор всичко онова, което ни радва в делничната човешка нишка, наречена орис, и преди всичко в нея и чрез нея - правото на спокойствие и на удовлетвореност. Дори в тихото си безветрие спокойствието на морето е измамно. В дълбините му, както в скритите кътчета на човешкото “его”, нещо тлее и клокочи, нещо чака знак, за да изведе на преден план страшната мощ на синята стихия, а при поетесата Страшимирова - всеизгарящата женска обич. Лириката й твърде рядко, даже съвсем фрагментарно, по аналогия с Магда Минева - отронва звуци за либе-гурбетчия и от задушаваща самота в “Жалби” 1 и 2 от “Крайморски песни” - 1941 година, ала те заглъхват бързо, удавени пак в рева на морето:

И тази нощ сънувах пак морето
и в песента му чух възторжен вик:
“Оковите на сушата сломете,
вий всички, жадни за простор велик”.
          И тази нощ видях познати къщици
          като играчки детски по брега,
          а вятъра, вълните все тъй същите
          във своята самотност и тъга.

                                         (”Морски сън”)

Незаслужено, също като посестримата си Яна Язова, а и редица още писатели, дълго време, бих казал без преувеличение - десетилетия - Весела Страшимирова се намираше встрани от центъра на литературния живот. Но тя не престана да твори, да създава стихове “традиционно”, в най-добрия смисъл на това определение, свързани с морето. В тях все по-отчетливо се чувстват, дори релефно откроени, опитите за житейска равносметка за изминатия път. На честна, строго лична преценка за отлетелите години, за смисъла, влаган в часовете и в миговете им, отново обвеяни със соления полъх на маринистичното творчество. Все по-често се връща поетесата и към морския бряг, запомнен от детството. Към вълните на детството и към копнежите на детството, неумолимо отмити от вълните. А връщането към спомените и сладостните изживявания не е ли своеобразен бунт, опълчване на личността срещу прииждащата вечност? Срещу границата на отвъдното, пред която всички сме равни? Но поетесата изповядва:

Нима да жаля аз съм родена,
на песен ме морето научи,
в живота кратък, бързопреходен
тъгата в своя стих ще заключа.
          И ще отмина с него в безкрая,
          дето изгарят мъки и страсти,
          вълните вечно, знам, ще изгарят,
          звездите нивга не ще угаснат.

И в този късен етап от творчеството на Весела Страшимирова-Тенева особен интерес у читатели и изследователи представлява цикълът “Миниатюри”, вместен в сборника “Море и любов”. В кратките му редове откриваме благодарност към приятелите, останали верни в трудни минути и така доказали смисъла да имаш приятели; миражите на късната, среброкоса есен; търсене на ново питие, което да вдъхне млад живот във вените и… ясна примиреност, че морето наистина е отмило всичко, което ориста е подарила на авторката в броеницата от годините. По мокрия крайбрежен пясък остават за сбогом последните щрихи и е време за също така последно “сбогом!”

Прииждат вълните и спират
на пустия бряг.
Не тъй ли и дните умират
на вечността пред безмълвно -
сребристия праг?…

Тук не се спирам върху белетристичното творчество на Весела Страшимирова, но ще добавя, че заедно с “Маргита” и “Чудото на Света Анастасия”, които са издадени, са готови ръкописите й “Капитан Стамат Икономов” - сборник с разкази и повести “Георги Кондолов”. С отпечатването им читателската аудитория ще добие още по-пълна представа за литературното дарование на тази авторка, която независимо от забравата, на която доскоро бе незаслужено обречена, е дала сериозни художествени произведения за българската литература. Или, ако отново си послужим с определенията на Соня Вичева, с които сме съгласни, независимо от голямата разлика във времето между отпечатването на литературните й портрети и съвременния читател, то “морето със своите менливи настроения определя вътрешната и външна линия на лирическите творби на Весела Страшимирова. Тя е първата, която донася в нашата женска поезия романтичните видения на един чуден свят с богати и неизползвани още от българските поетки лирически мотиви”. Които, ще добавя, все още чакат днешните си последователки…