Днес творчеството на Георги Волокин /Николов, прочетено в обратен ред/, би изглеждало чудато и може би наметнато с краските на овехтяла екзотика. Навярно е така. Но в 1926 г., когато в бургаската печатница “Обновление” се ражда книгата “Джейда - спомени от Алжир”, съдържанието й съвсем не изглежда странно и с евтини сюжетни интерпретации. То е отзвук от интимните преживявания на войника от Френския легион Георги Волокин в Мароко и в Алжир. И съвсем не се вписва с очакванията за кървави баталии, добре платен за времето героизъм и расови разсъждения в полза на белия цвят… Веднага добавяме, че на последната корица стои уточнение: “През тази година авторът ще издаде “Дим от кандилницата” и “Танц над фереджето” - с ориенталски сюжет, което произведение пише по настояще”. Все пак, какво ни привлича в “Джейда”?
Книгата е представител на нашата емигрантска литература във варианта, когато създателят й се връща в родината, за да я създаде. А принадлежи на този дял от литературната история, защото каква е професията на легионера, ако не вид безродност? В това е спецификата й. В това - интересът към нея днес. Тя се различава от другите книги на български автори в диаспората, защото не принадлежи към нея. А към военна структура с интернационална физиономия и платени задачи. Това превръща Волокин в международен безродник. Странник без корен и без надежда да открие близки по психология и начин на мислене “колеги”. Ще ни се да мислим, че не той единствен ни е оставил лирика и емоционални белетристични фрагменти, ала и днес Легионът трудно допуска чуждестранния изследовател до архивите си. Което, впрочем, е разбираемо, но не и за отминалите близо девет десетилетия. С лица в униформи, които забравата е прегърнала безвъзвратно…
Тогава, остава ни “Джейда”. Какво е основното чувство, споделяно по страниците от лирическия герой? Можем да го определим като смразяваща самота. Като търсене на най-малка взаимност от жената с източна хубост, готова да обърне взор към легионера. В цялата си поетична изповед Волокин зове митичната Джейда - събирателен образ на галерията арабски имена по редовете. И, откривайки я в бляновете си, слива призрачното й същество с реалните копнежи на влюбен мъж. Волокин и Джейда се превръщат в две лица, в две същности на вековечната човешка потребност - любовта:

- Кажи ми, мъничка Зилма,
но без да криеш пак,
защо си седнала сама
на белия чардак?

През целий ден аз скитах вред,
като след зла беда
и търсих в жалба и несрет
любимата Джейда.

- С камилата от утринта,
сестра ми е на път
и късно ще се върне тя,
над залез във градът.

Но, тя остави ти хурми,
кус-кус, масло, хейрям
и две целувки даде ми
- на тебе да ги дам!

                              “Дар!”

Призрачната обич, с която Георги Волокин се спасява от самотата, минава като ориенталски напев през повечето стихотворения: “Ти и аз”, “Призраци”, “Ако бях”, “Ти питаш”, “Някъде далече”, “Южна нощ”, “За маслини”, “Нима”, “Пред пепел”, “Без болка”, “Предсказание”… Те всъщност са монологична изповед пред арабската красавица, вливащи се от творба в творба. Трудно могат да се нарекат цикъл, а сравнението им с поема би било твърде условно. Но лирическият герой и любимата му са център на поетичното повествуване, около което са вградени и други теми - митологични, битови от местата, които легионерът Волокин е пребродил, тук там - и социални. Но те само допълват емоционалната палитра на любовта, която всъщност ражда самата книга.
Ще бъде погрешно, обаче, да твърдим, че реалното в живота е изцяло отречено от поета. Сравнението със “север” нееднократно се появява в стиховете. Ту като сравнение между Джейда и жените от далечния негов край, ту като спомен за България и за застиналите в мислите родители. Тогава носталгията влиза в болезнените си права и отрича всички илюзии, с които Волокин се обгражда срещу действителността. Обръща взора му към най-скритите кътчета на душата. Прави го още по-самотен, като крайпътен камък, брулен от несекващите пустинни ветрове. Темата за родината е привидно скрита, епизодична в лириката на поета-легионер. Но тя тихо, макар зад кадър, доказва своята непреходна стойност и в “Джейда”, извисена над романтиката и призрачните чувства. Коренът на родовата принадлежност доказва истинските нравствени ценности още по-убедително тогава, когато младият кълн е изтръгнат и не намира в далечните краища покой и тишина:

Не! Не пей ми, дружке, родна песен
че мори ме скръб, по бащин кът;
там сега е смъртоноса есен,
само хризантемите цъвтят.

Там ме майка траурно жалее,
стар баща - пречупил е гръбнак
те не знаят своя син къде е
и дали ще се завърне пак.

Прелетяха много ята птици,
от далечни Север придошли -
нито вест, ни привети сърдечни
от дома не носят ми, нали?

Не, не пей ми тази родна песен,
- тя ме носи в моите земи;
там сега е погребална есен,
и над хижи, над поля ръми…

                                        “Там”

Тази емигрантска, легионерска поезия носи много тъга и опит да пресече стремежа на други люде да напуснат родния край. Сред многоезична реч да се чувстват самотни и никому непотребни. Веселието в “Джейда” напомня застиналата маска на мим, който не може да се отърси от нея. И който е лишен дори от житейски кръстопът с право на връщане обратно. Няма избор, няма конкретни очаквания. Легионерският път е неясен и емоциите са пречка в трудния, монотонно повтарящ се делник. Не пречи само Джейда в химеричната си същност, защото е измислена. Безпомощна мечта, разсейваща се някъде на хоризонта… Но слаба утеха за Георги Волокин, който не живее в мир със себе си. Не се чувства истински необходим в Легиона, нито в спомените на своите близки. И авторът търси своеобразна реабилитация в далечна България от разстояние с “оптимистични” стихове, чужди и излишни в общата композиция на книгата. Подсказва ни, че иска да се върне увенчан със слава и да убеди близките в правотата на каузата си сред арабските пясъци:

От снежния Север, аз ида и нося за тук
и рудници ледни и бури и гръм
за битва жестока със мощното Слънце на юг,
и - цял победител желая да съм.

Ще гася! И ще се бия със светлия ден,
та да стане кърваво-чер свода син
…………………………………………………………
…………………………………………………………
…И с лаври и слава, аз да бъда възнаграден
не като Бог, а като български син!

В панически страх слънцето да избяга и спре
на Север и - се пръсне в много слънца;
и там - над брега, край водите на Черно море,
да стопи ледовете във родни сърдца.

                                                  “Желание”

Тези студени символи, вплетени с познатото от стиховете бягство в света на опиянената екзотика и несъществуваща любов, откриваме и в прозата. Тя илюстрира късове наелектризирана чувственост. Сцени от живота извън Легиона, в които за Георги Волокин няма място и… разбира се, сцени с Джейда. Но те също кореспондират с родния край. А той - с пламтящите географски ширини на Арабия и двата символа, каквито са в иначе реалната си същност, спорят за надмощие. Неговият финал откриваме на парахода, отнасящ Волокин далеч от африканския бряг, когато Джейда е вече мъртва. Няма съмнение, че образът й, иначе събирателен за женската ласка там, е изграждан върху конкретна личност: дива, неопитомена, с татуирани върху кожата племенни символи. Но кипяща от страстна чувственост, която дори необятната пустиня не може да постави в клетка. Тази желана загадъчност притъпява болката по севера, но двата свята трудно биха влезли в идилично равновесие: “Зори. Огнен пурпур запалва Изтока и скоро пясъчниците ще се превърнат на огромна пещ. Слънцето ще посее смърт!… - Спри, Джейда! Ти се измори. Твоето лице е бледо, като лимон и тялото ти трепери… Стига! И скрий се под чадъра на сянка, защото палящ ден ще ти поднесе отровно питие, подсладено с румената кръв, от твоите стъпки по пода… Спри: - Не играй и не пей! Моите песни са родени в студените степи на Севера, дето има ледове, сняг и слана… - Спри, Джейда! Иде слънцето и ще разтопи теб и моите песни… Аз не искам да остана сам в тая чуждата земя. Сам - без теб и без сърдце! - Спри! Ти не можеш да бъдеш жрица на слънчевия Бог. Никога, вече!…” Но, така или иначе, в емоционално наситените белетристични фрагменти, без оглед на привидния сюжет, който интерпретират, царува самотата. Тя заема ненужния си трон още във встъпителните редове, писани в Sidi - Belle - Abbes през октомври 1923-та. Те споделят, че никой не е свил букет на странника и в пътя го изпровождат само майчините сълзи. Изповедната същност на прозата в “Джейда” от открехването на страниците в книгата, до нейния не по-малко тъжен финал, композиционно и чувствено уравновесяват “Джейда”. Правят я не случайна среща между белетристика и поезия, а илюстрация на една жестоко самотна личност, губеща се в отредените й дни. Можем да твърдим, че книги - сбор от поезия и споделена разказна елегичност не са рядкост в 30-те години на ХХ в., както и във времето по-късно. Но те са създавани на родна земя. Тематичният кръгозор визира само “аз” и “тя” в полите на безвремието - без предизвестено начало и загатнат край. Днес стойността им е предимно познавателна. Такава е и за творението на Георги Волокин, но върху литературно-историческите лавици на емигрантската литература. При това - в толкова специфичния й, “легионерски” вариант. Във вида на българския Ахасвер, все пак получил право да види края на мъките си. Убедени сме, че в мотото към сборника - стих на Христо Ясенов - Волокин съзира себе си в разговор със света:

Аз имам нерадост и вопли безмерни
и морната жажда на пясъчна степ;
аз имам отрова от горести черни
и топли молитви и песни вечерни,
                    които говорят за Теб!

Като достойнство на лириката му ще добавим, че една от творбите - “Призраци”, търпи фолклоризация и се превръща в много популярна за времето си песен. Както стихове на Смирненски, на Магда Минева-Петканова и на редица още автори:

Преди години в разкошен палат
живял е султан Алд-Юина;
той бил е владетел могъщ и богат
и имал два възрастни сина.

По-младия любил девойка една
от бедна колиба в полето
и тяхната обич по-светла била
от всички звезди на небето!..

Днес, след толкова години, книгата на Георги Волокин “Джейда - спомени от Алжир”, изглежда доста чудновата. Ще се прочете трудно от “съвременник”, свикнал да приема критично поднасяните му заглавия с модернистичен, философски, наднационален и пр. привкус. Ние пък мислим, че в галерията на литературната ни история подобна чудноватост е добре дошла с необичайността си, с географската си отдалеченост и с непосредствените впечатления, родили я за живот. В никакъв случай не надценяваме нейните качества, нито на легионера, поднесъл на българските читатели малкото стихове и проза. Но сме на мнение, че преди да изхвърлиш от литературната нива мъничкото писмовно зрънце, трябва да си намерил по-голямо. И много по-плодовито, разбира се…