Хрониката на новобългарската печатна книжнина и създаването на национална литература у нас са проучвани в различно време от достатъчен брой изследователи. Както сочи Петър Динеков в статията си “Развой на българската книга”(1), от “Кириакодромион, сиреч Неделник” на Софроний Врачански, до Освобождението излизат около 1700 български печатни книги, повечето от които със светско съдържание. В същата статия авторът поднася и статистически данни къде и колко на брой са били тези издания: “В Цариград са отпечатани най-много български книги - 430… В пределите на турската империя са печатани български книги още в Смирна. Български книги се печатат в Букурещ /188/, Браила, Римник, Гюргево, Плоещ и Брашов. Книги се печатат в Белград /121/, Крагуевац, Земун, Нови Сад. В Русия се явяват български книги в градовете Москва, Одеса, Киев, Петербург, Болград. В Австрия Виена заема второ по броя на отпечатаните български книги преди Освобождението - 319… В Будапеща са отпечатани 39 книги, в Прага - 13, в Загреб - 2. Твърде любопитно е, че български книги са печатани и в по-далечни градове като Лайпциг, Париж, Страсбург, Лондон и Ню Йорк… Ето одисеята на българската книга преди Освобождението.”
Всеизвестно е, че след тази историческа граница в пределите на свободната държава печатното дело получава динамични измерения. Но войните и икономическите трусове се превръщат в механизъм за изпращане на групи българи в трайна емиграция по разни краища на света. Знае се, че българска група се заселва в САЩ веднага след първата половина на 19 в. А в последвалите десетилетия на 20-то столетие наши колонии възникват и в Канада, Латинска Америка, Австралия и пр. Като пример от списание “Илюстрация Светлина” сред 28-те националности в Аржентина българите официално наброяват 1067 души. В следващите години те се увеличават многократно и този процес продължава и в близките десетилетия… Заедно с тях в диаспората продължават да съществуват различни като обем струпвания в пределите на бившия СССР, на Румъния, Сърбия, Чехия и в други страни на Стария континент. С постепенното си имуществено стабилизиране сред тях възниква необходимостта от учредяването на землячески клубове, на периодичен печат и на книги: “Предвид обстоятелството, че в Южна Америка досега не са издавани български книги и предвид нуждата от българско четиво - информира вестник “Народна трибуна”(2) - която нужда се чувства сред емиграцията, “Народна трибуна” се натоварва с тежка задача - отдел Издателство, като си поставя за цел да издава периодически интересни и съдържателни книги на български език… Първата книга, която е вече под печат и наскоро ще излезе, е “Великият океан” (роман) от нашия сътрудник Тодор Ценков, когото емиграцията добре познава чрез неговите фейлетони, разкази, статии и пр., печатани в “Народна трибуна”.
Този процес кристализира в няколко посоки. Част от писателите-изселници, или пък с българско потекло, успяват по няколко пъти да посетят нашата страна, а някои и окончателно се установяват в пределите й: Мишо Хаджийски, Йоан Сулаков, Тодор Ценков след двата си определено изстрадани, но ползотворни аржентински периода… „Аз познавам България - споделя Сулаков във вестник “Слово”. - Бях в 1928 г. Чух как пей морето в Варна, как елхите охлаждават софийския край, видях вашите гори, долини, вашия чудесен Пловдив… Родих се в Болград на 10 август /н.с./ 1908 год. Баща ми умря, когато бях на три месеца, а майка ми, когато бях на 17 години. Бях беден цял живот и трудно живеех…” Други - Стефан Кинчев, Самуил Стрезов, Петър Моллов, Стоян Христов, Тодор Колев, Стоян Данев - повече не се завръщат. Съществува и трета група автори: Страшимир Кринчев, Матвей Вълев, Иван Аржентински, Борис Шивачев, Александър Карпаров, които напускат родината и бродят по света като работници-скитници, а после, завръщайки се, създават своите творби, но те са обект на други изследвания. Още по-странична е историята - житейска и литературна, на Тръпчо Дорев в Македония, на легионера в Алжир и Мароко, поетът Георги Волокин и т.н. Нека не забравяме, че част от авторите в странство са деца от смесени бракове и уважават българската си кръв - швейцарският белетрист и публицист Божен Олсоммер. Негово представяне във вестник “Литературен глас”, 1939 г., прави Печо Господинов. Статията е озаглавена “Швейцарски писател от български произход” и от нея научаваме, че Олсоммер посещава нашата страна, за да се запознае с нея. Майка му, Веска Монева, следва философия в Швейцария, а бащата - Карл, е в пантеона на най-големите художници там. През 1939-та в седмичникът “Ла Парол, Бюлгар”, в два поредни броя е отпечатана новелата “Обущарят от Плевен”. Разбира се, в голямата си част творбите на Олсоммер са със сюжет от родната му страна, но в 1957 г. излиза книгата “Завръщане от България”, която се опитваме да получим за превод. Но журналистът и белетрист Олсоммер е само един от примерите в групата на авторите, незабравящи българския корен и вплитащи теми от него в литературното си наследство. Такива примери несъмнено съществуват в разни краища по света до средата на миналия век, който визираме в изследванията си, и които ще обогатят литературната ни история, ако тя самата прояви желание за това…

Художественото наследство на авторите, живеещи извън България, но изповядващи българско самосъзнание, е представено с почти всички литературни жанрове. В Таврия и Бесарабия се раждат лиричните песни (по определение на автора им) “В ритъма на дните”(3) от Димитър Марков, “На позлатената земя” - роман от Никола Фуклев, военните разкази на Александър Власов, Иван Гедиков - сборниците “Стихове”(4) и “Чудесен остров”(5), Георгий Журжер - “Подем”, Иван Мавроди - разказният сборник “На пълен ход”(6), комедията “Димчо Царвуланът”(7) и т.н. Почти всички заглавия са отпечатани в Издателство на националните малцинства - Укрдържнацмениздат - Киев и в харковския му филиал.
В Румъния издава сборниците си с разкази “По пътя на профетите /пороците/ - 1916 г.”, “Старите грехове” и “Окото на дявола” Киро Нанов; Стоян Тудор - романа “Хотел Мегдан”, Йоан Сулаков - романите “Студентът от Буджак”(8) и “Бележките на един гладен човек”(9), и новелата “Ренащеря /”Възраждане”/ - 1931, а до тях кипи поезията на Панайот Станчов-Черна(10) заедно с творбите на Мария Радианов, Антон Лебанов, Васил Агура, Ана Булгаре, Никифор Крайник, Йон Добри, Владимир Каварнали…
За пръв път Сърбия вижда обнародвани през 1898 г. ранните разкази на Борисав Станкович в сп. “Искра” с издател Ристо Одавич. След тях бял свят виждат разказните сборници “Из старото евангелие”(11), “Божи люде”(12), “Стари дани”(13), повестта “Кощана” - 1902, по-късно преработена в пиесата “Драмска прича”(14), и романът “Нечиста сила” - 1911 г., Белград. В Аржентина Самуил Стрезов издава романа си “Анга”(15) заедно с пътеписите “От Атлантическия до Тихия океан”(16) и “Из планините на Аржентина”(17). Пак там бял свят вижда сборникът с разкази “Изоставените” на Стоян Данев - 1931 г., издателство “Българска мисъл”. И с цена 1,5 песи… Между две последователни и дълготрайни пребивавания на Латиноамериканския континент Тодор Ценков успява да отпечата в България романите “Кокичето сред тропиците”(18) и “По света за хляб”(19), а през 1947 г. пак в Аржентина се появява преработеният вариант на “Великия океан” - “С превързани очи”. За 30 години творческа работа в Бразилия Стефан Кинчев поднася на португалски трилогията “Странната идея на един момък”(20), “Вестоносци - живи и мъртви”, “Поезия от всичко по малко” - лирика, 1970, стихове и епиграми, пръснати из периодичния печат. В САЩ Стоян Христов написва романите “Герои и палачи” - 1934, “Мара” - 1937, преведен у нас под заглавие “Една българка”(21), “Али паша Янински”… Списъкът от имена и заглавия може да бъде продължен, но по-важното е друго: да бъде възкресен в литературната ни история и обособен в неин самостоятелен дял, обогатяващ се и в наше време от произведения на български автори по света.
Тази необходимост се подкрепя както от очевидно българското съзнание на писателите, така и от тематичния им подбор. Художествено се интерпретират факти от историята на България и от самото преселение. Възраждат се съществували някога личности, каквито са солунските атентатори от “Една българка”. Описват се митарства на самите писатели и нерядко мемоарното начало доминира в общия сюжетен развой. Отделено е място и за синдикалните борби. Когато спомените от старата родина са още пресни, повествуването напомня за една малка България, пренесена в другия край на света: безимотни селяни, авантюристи, градска беднота, интелигенти-мечтатели мислят и действат като у дома и носят манталитета на социалната си принадлежност от мястото, което са напуснали завинаги. И трябва време, за да се извърши преливане в художествените търсения на тези наши автори с новата действителност, с непознатите традиции и всичко останало, с което ги чакат странстванията.
Много от създалите този дял в литературната ни история не са “професионални” писатели, включително до 30-40-те години на века. Те започват с публикации в емигрантската периодика, преминават през художествени опити и фрагменти, докато дойде ред на самоподготовката им за книга. Затова в част от произведенията се усеща суховатост и декларативност, а творецът казва, вместо да показва привляклата вниманието му ситуация. Но този извод се отнася далеч не за всички имена и заглавия, споменати тук, като отбелязаните книги имат не само познавателна, но и доказана художествена стойност във времето. Затова и читателската публика, и критиката ги отбелязват по достойнство. Създаденото от Стоян Христов търпи няколко преиздания в САЩ и Великобритания, а у нас “Една българка” излиза в поредицата “Световни автори” на издателство “Смрикаров”, София. Стефан Кинчев е премиран за цялостното си творчество и за личен принос в бразилската литература. През 1934 година Владимир Каварнали получава премията на румънското Министерство на просветата за поезия, а сборникът му е издаден от фондацията “Крал Карол ІІ”. Почти единодушни в оценките си за “Анга” на Стрезов са аржентинските списания “Ла Насион”, “Ла Критика” и “Носотрос”, сочейки че романистът притежава лирически замах, че говори със собствен език и обещава собствен стил, като се доближава до майсторството на Панаит Истрати. Като изключим нашите творци в бившия СССР, част от които са репресирани и после реабилитирани посмъртно, в останалите държави творчеството на сънародниците ни се възприема, оценява и съхранява като заглавия от местната национална литература и като неин принос, което пък е илюстрация за толерантното отношение към тях във времето и по света. Но веднага трябва да уточним, че пак те са правили опит да поддържат по-тесни връзки с България, печатайки свои литературни портрети за съвременни им латиноамерикански автори, пътеписи, рецензии, намерили място в периодиката - в “Литературен глас”, “Развигор”, “Вардар”… “Български турист”, “Новис” и т.н.
За литературата ни, създавана зад граница, у нас отзиви публикуват Кръстю Мирски, Николай Дончев - “Българската литература и външния свят”, сп. “Отец Паисий”, 1928 и в “Литературен час” - статията “Българската литература в чужбина”, 1935; Мишо Хаджийски - “Българската литература в Таврия” - сп. “Просвета”, 1941-1942, Петър Атанасов - “Българи в чуждите литератури”, сп. “Отец Паисий”, 1937, след години към тях се присъединяват Христо Гоневски, Георги Тамбуев, Пирин Бояджиев и още изследователи. Това обаче не е достатъчно, независимо че днес свободно можем да говорим за творците от диаспората не като за “родоотстъпници”, а като за създатели на художествени ценности. Защото все още част от авторите са известни само като имена и чрез заглавията на книгите си, недостигнали до нас. Част от творбите не са преведени на роден език. Възникват и допълнителни въпроси за някои географски ареали, населени с българи, родени от аналогични примери в други подобни райони. Т.е. - запознати сме напр. с поезията на банатския българин, учителя от Винга Антон Лебанов. Възможно ли е сред малоазийските българи до 1914 г. в техните села /някои от които - Коджа бунар, Тюй белен, Мандър, Хаджи Паун кьой, Аладжа баир и др., големи и според днешните представи/ и с просветени учители, да няма нито един индивидуален художествен пример? Нима сред тези близо 7 хиляди наши сънародници никой не е надраснал фолклорната летва? Доста невероятно, така, както е трудно да се приеме подобен извод за българите в Одринска Тракия. За сънародниците в албанската диаспора, където през 30-те г., по сведение на сп. “Отец Паисий” наброяват над 35 хиляди… За жалост, политическите трусове и откровената асимилация и там, и в Мала Азия, с преселническите процеси са почти изтрили и фолклорните традиции, и евентуалното лично творчество. Доколкото е било факт, макар може би много скромен. Но, предполагаме - съществувал?.. И така: необходима е продължителна издирвателска работа, за да заеме този дял полагаемото му се място сред българската книжнина. Още повече, че е роден от българи, вградили ценностите на културната ни традиция далеч зад пределите на старото си, ала незабравено отечество…

(1) Динеков 1943: Динеков, Петър. Развой на българската книга. // Съдба, ХІV, 1943, № 7-8.
(2) Народна трибуна 1938: Вестник “Народна трибуна”, Буенос Айрес, бр. 50, 15 април 1938.
(3) Марков 1941: Марков, Димитър. В ритъма на дните. Киев, Укрдържнацмениздат, 1941.
(4) Гедиков 1934: Гедиков, Иван. Стихове. Киев - Харков, Укрдържнацмениздат, 1934.
(5) Гедиков 1938: Гедиков, Иван. Чудесен остров. Киев, Укрдържнацмениздат, 1938.
(6) Мавроди 1934: Мавроди, Иван. На пълен ход. Киев, Укрдържнацмениздат, 1934.
(7) Мавроди 1934: Мавроди, Иван. Димчо Царвуланът. Киев, Укрдържнацмениздат, 1941.
(8) Сулаков 1940: Сулаков, Йоан. Студентът от Буджак. Букурещ, издателство “Сочек”, 1940.
(9) Сулаков 1938: Сулаков, Йоан. Бележките на един гладен човек. Букурещ, издателство “Шантиер”, 1938.
(10) Станчов-Черна 1910: Сборник “Поезии”. 1. изд. Букурещ, Издателска къща “Минерва”, 1910 г. Съдържа 37 стихотворения; 2. изд. 1914 г. Съдържа още 14 нови стихотворения.
(11) Станкович 1899: Станкович, Борисав. Из старото евангелие. Белград, 1899.
(12) Станкович 1902: Станкович, Борисав. Божи люде. Нови Сад, 1902.
(13) Станкович 1902: Станкович, Борисав. Стари дани. Белград, Србската книжевна задруга, 1902.
(14) Станкович 1905: Станкович, Борисав. Драмска прича. Сремски Карловац, 1905.
(15) Стрезов 1929: Стрезов, Самуил. Анга. Буенос Айрес, Книгоиздателство “Самет”, 1929.
(16) Стрезов 1937: Стрезов, Самуил. От Атлантическия до Тихия океан. Вестник “Българска мисъл”, Буенос Айрес, г. VІІ, бр. 140 от 31 август 1937 г., с. 4-6, с продължение.
(17) Стрезов 1937: Стрезов, Самуил. Из планините на Аржентина. Български турист. София, г. ХХІХ, №5, 1937, с. 144-148.
(18) Ценков 1934: Ценков, Тодор. Кокичето сред тропиците. София, Комитет “Българска литература”, април 1934.
(19) Ценков 1932: Ценков, Тодор. По света за хляб. София, Библиотека “Нова литература”, 1932.
(20) Кинчев 1960: Кинчев, Стефан. Странната идея на един момък. Корнелио Прокопио, Парана, Издателство “Маривал”, 1960.
(21) Христов 1942: Христов, Стоян. Една българка. У нас романът е преведен и отпечатан в издателство “Смрикаров”. София, 1942, поредица “Световни романи”.

Георги Николов - БЪЛГАРСКИ ПЕРА В ЧУЖБИНА. ПЪТЕПИСИ. МОРСКИ БЛЯНОВЕ