Мома ми са е насмела

Майчинко моя, майчинко,
мо́ма ми са е насме́ла,
на двана ди́пли фе́сове,
на червенана фермеля́.
- Сино льо, ма́йчин, адни́чък,
до айто́лкув ли са ни се́таш,
мо́мине на смех да сториш?
И́ди ми, сино, и́зкари,
до три гемии коприна,
та че са ру́кни, о́трукай:
„Я́лате, хо́лум девойки,
коприна да си земите,
ку и́щите бела, червена,
ку и́щите – сина, залена”.
Врить девойки надо́йдаха,
Су́рма девойка ни дойде.
Брех, че са и те зада́де –
алту́ й пътян мете́ха,
яди́ й ску́тън държеха.
Сурма са внесе нахвъ́тре,
гимиджи́ ма́хна бра́тому:
- Притва́ряй, бра́то, врата́на!
Сурма щим да попитаме,
кому са вчера смее́ше,
на двана ди́пли фе́сове,
на червенана фермеле́.
Сурма са желно разплака,
гимиджи́ю са молеше:
- Пу́сни ма, пу́сни, гимиджи́,
бин лири имам в кеме́рън,
до ади́н хала́л да ти са.
- Имам си, Сурмо, алтъ́не,
Сурма си немам в ръки́не.

 


Ефим Ушев – ПЕСНИТЕ НА ЗЛАТОГРАД