Хайде щим, ада́ш, да и́дим
в Пашова́нскана градина,
под Диму́вине пе́нджуре,
Къ́тера да прислу́шаме,
зам ка́ра ли я майка й,
зам сва́ди ли я ма́лкана.
Ага́ ми си са отишли́ли -
и майка й я караше,
и я Яну́да сва́деше:
„Да знаиш, майчу, да знаиш,
Къ́тера наша щу прави
у Ки́ровица Бо́зова
с най-ма́лечкуну Пачи́лче.
На ску́тън му е седела,
дзига́ра му е свивала,
огънь му е давала,
ракия гу е чъ́рпила –
на вереси́я зи́мана
от Къ́нькускуну дюкенче.
Пък си й Кирчо викаше:
- Че́ка ли ма щиш, Къ́теру,
дур да са ба́тю ожени,
и Пано́ш да са заглави́,
та мене саръ́ да дойде?
Пък Къ́тера му викаше:
- Ти ку мая Киркая ни земиш,
пак ма ще Пано́ш помо́ли.
- Ти гльъ́дай мене, Къ́теру!
Ако мислиш да са жениме
нова ще къща да гра́дя
с четри писани о́дае,
петана ще е миндерли́к.
Арга́те, чърни пу́щини!
Къ́тера такив ни гльъ́да,
га́ ни е пръчка дю́ньова,
каквъ́но Кирку Пачиилцке́к”.
Къ́тя са люто разсърди́,
разбрала, чи я прислу́шуват,
та си пе́нджуре отвори.
С вре́ла ги во́да поле́ла,
със жив ги огънь поси́па,
сунгурлу́ фесън изгоре́.
Сотир си желно заплака,
пък го другаре мире́ха:
- Мъль́чи, Сотире, не пла́чи,
не щим Къ́тькъ доче́ка,
на студе́нуну гина́рче,
та й щим окра́ фе́счену,
фе́счену, със алтъ́нчену.
Та гу щим отне́ в кръчмана
и гу щим изпи́ ракия.

Ефим Ушев – ПЕСНИТЕ НА ЗЛАТОГРАД