Мъ́ри Марийко, Марийко,
Бо́зовско бело мо́мече!
Стани са, Марийко, о́гизди,
с вели́денскуну гизди́ло,
а че ми стани та и́ди,
на гулю́мине капи́е –
със шо́ша бела ракия.
Ще́ ли ми видиш, Марийко,
какви ти са са зада́ли
Малкоре́цкине юнаци.
Най-напопъ́рв ги водеше
панто́льън Гьо́рги Хаджи́цки,
та че до нега вървеше
Узу́нън Иван Бръ́нговски.
Се́кему сипа по када́х,
Гьо́ргюму даде с шошъ́на,
дано я Гьорги бенди́са,
та дано рече: „Зе́ я ща!”
Пък той й рече: „Ни щъ́ та!”
- Ни щъ́ та, бела Марийко!
Я́ ще, Марийко, да зе́ма,
у́йкувана ти дъщеря,
на ки́сим Въ́ша Пачи́лцка.
От му́тька я съм зага́лил,
кога́ на школо́ ходеше.
Пък майка му му викаше:
- Дьъ́ да ти, Гьорги, зе́миме
от планинъ́на мо́мече,
Хаджии́ванована Марийка.
- Ни щъ́ я,майчу, ни щъ́ я!
Ни́ ще са гла́вя, ни́ женя,
под венчилоно са ни кла́вам,
ага́ ни е Въ́ша Пачи́лцка.

Ефим Ушев – ПЕСНИТЕ НА ЗЛАТОГРАД