Стана са, Гина, забу́ли,
с Кава́лска чърна муми́я,
та у Яну́да отиде,
Яну́да да ми пои́ще.
Майка й фильдже́не ми́еше,
на таблана ги кла́ваше.
Януда беше на дворън,
пък й майка й викаше:
- Влези, Янудо, нах вътре,
Гина е дошла мома́рка,
Прамаки́р я е прово́дил,
да та, дъщерю, пои́ще.
- Мъ́льчи, майчице, не думай,
защо ми е мене Прамаки́р!
- Зе́ми го, зе́ми, дъщерю,
тебе си со́сва къщана,
къщана със чаи́рене,
и той е ха́рно ко́пеле…
- Ни ща́ го, майчу, ни ща́ го!
Я ще си, майчице, да зе́ма,
от го́рничкана маха́ла,
на киси́м Дима Хеки́мски.
- Нимо́й са лъга, дъщерю,
с на ки́сим Димо Хекимски.
Тва е тудже́рин копеле,
тебе ни ще да земе.
Не́му си Щерка викаше:
„Димо ле, брате по-малък,
Димо ле, ва́къл, камътьъ́н!
От де та, Диме, приле́га,
Гузма́нка баба да ти е?
Не ти ще, Диме, зе́миме,
от ва́шана си махала́,
от Ка́рювине сокаци,
от високине конаци,
на кисим Ну́да Хаджи́цка –
хаджийка баба да ти е,
хаджия дедо да ти е!”
Пък си й Димо викаше:
- Мъ́льчи ми, Щерко, ни думай,
Нуда за Нуда не ли е?

Ефим Ушев – ПЕСНИТЕ НА ЗЛАТОГРАД