Пък хю́льбенчену, Мехме́тьън,
тьъ́жка е сватба възми́сал,
цало е село съзо́вал,
врить хю́льбенскине юнаци,
да́хски черноки девойки.
Кога́ от тува по́деха,
та бе́ха лу врить шенли́ви.
Оттам кога́ са върнаха,
та беха лу врить кахъ́рни.
Ситна е ро́са ро́снала,
тьъ́мна е мъ́гла паднала,
сле́ла е Арда до шия.
Врить девойкине минаха,
кога́ Незифе́ да мине,
пък те въз Арда отиде.
Пък хю́льбенчену, Мехме́тьън,
дума си дума, продума:
- По́възприте ми кончену,
по́свалите ми па́лтусу…
Възсу́ка бели ръкаве,
извади бела Незифе́,
та я нах кра́ян изме́тна,
извади чевре́ ше́лена,
та й лице́ну изсу́ка.

Ефим Ушев – ПЕСНИТЕ НА ЗЛАТОГРАД