Де́ са е чуло, ви́дело,
село приз во́да да има.
На адно́ место име́ше
и нея мо́ма чу́ваше,
че́шка за алтъ́н даваше.
От де́ са пътник зада́де,
на врано конче я́здеше,
на си́но се́дло седеше
и си моминки викаше:
- По́дай ми, моме, водица,
за водица съм загоре́л,
за тебе съм са заболе́л.
Чи ку ти сле́за от ко́няс
и тебе зулу́м, и мене,
ала е твоян по-голем,
оть ми си мо́ма ле́фтера,
пък я съм юнак оже́нен…
Мо́ма му во́да пода́де
и той я фа́ти за ръ́ка,
та я на ко́нян приме́тна,
та че ми дьъ́хна кончену:
- Пригра́бей, конче, привзи́май,
приз айнъ́в стара пла́нина.
Зад нея има и друга –
и там Байре́м духо́да,
и там мо́ми играят.

Ефим Ушев – ПЕСНИТЕ НА ЗЛАТОГРАД