Я съм по́дзиме ле́гнала,
по́дзиме, по Узунджо́во,
ца́ла съм зима лежела.
Кога́ съм отвън изле́ла
би́ло е лето дошло́лу,
цве́тену са са цвети́ли,
ли́стену са е сли́снало
вър Къди́ювана усо́йка.
Пък й майка й викаше:
- Влези си, Фатмо, нах вътре,
нва ни е бели цве́тове,
ам ми е бели сне́гове…
Фатма си възся́ть правеше –
кога́ си у́мра, майчице,
пък те ти дойдат мо́ине,
и твоине сва́те големи,
молли́не от медресе́не,
хо́джену от джами́ене,
лу ври́тну, майчу, да дари́ш.
Хо́джемнем – бели джура́пе,
молли́нем – чевре́ ше́лени,
мо́мимнем – то́рби ракла́ти,
ниве́стем – тьъ́нки чумбе́ре.

Ефим Ушев – ПЕСНИТЕ НА ЗЛАТОГРАД