Ръфка си викаше

Ръ́фка си Смаи́ло викаше:
- Я со́йдень по́да нах майка,
нах майка го́ска голе́ма.
Пък си й Смаи́л викаше:
- И́ди ти, Ръ́фку, и́ди ти,
пък я ще то́ра да дойда,
ваднъ́ж ще си до́йдиме.
Ста́на са, Ръ́фка, оги́зди,
с баш байре́мскуну гизди́ло,
забра́ди дюлбе́р копринен,
наде́на чърна капама́.
Та че ми стана, та тъ́рна,
низ широ́кине градини,
на Яхьо́вине капи́е,
та ми почука, пору́ка:
- Йъ́ла ми, Яхьъ́, о́твори,
и́дам ти млада ниве́ста,
носям ти блага баклава́.
Стана й Яхьъ́, отво́ри,
та я нах вътре затво́ри
и я нагоре изве́де.
Яхьъ́ си клю́чна врата́на,
Ръ́фка си спу́сна перде́не,
пък те я са били ва́рдили
от Сали́мкинуну ка́мене,
Сали́мувчену Хаса́нън.

 


Ефим Ушев – ПЕСНИТЕ НА ЗЛАТОГРАД