Я си бех аве́ль зага́лил
бли́зно комши́цко мо́мече.
И́щам я – ни да́ват ми я,
сръ́щам я – ни погле́ва ма,
дума ми ни проду́мова.
Се щу ли́, майчу, да сторя?
Де́ли на дува́ да ида,
или в беля да влеза!
- Нимо́й са чуди, сино ле,
сбе́ри й нише́н про́води,
пък те ку ти го развъ́рне,
я ще меджа́ да имам,
та ще и нея да ру́кам.
Пък ти са, сино, о́гизди,
с бу́кинуну ти гизди́ло.
Та че я, сино, до́чекай,
на големине капи́е.
Чърна й капама́ по́свали,
пъстър й руда́нь по́земи,
та че й речи, сино ле:
„Хайде ти, дружко, нах вътре,
да виж какво съм изме́ла,
изме́ла и излепи́ла.”
А че са Фатма зада́де.
- Я ни ща, дружко, да вле́за,
би́ си ще ту́ва ба́тю ти…
- Не́ма го, дружко, не́ма го,
ба́тько е ут су́тра отишъ́л
тебе гизди́ло да сбира –
ше́лено и копринено,
ле́нено и джамфе́зено.
Дружка ми влезе нах вътре,
Хасан си ма́хна врата́на…
Кога девойка ци́каше,
та са дени́зън пли́чкаше.

Ефим Ушев – ПЕСНИТЕ НА ЗЛАТОГРАД