Русина майка плете́ше
на високоно о́дере,
на пи́санону ха́лище.
- Ру́со, майчина дъ́щерю,
кога́ ми идиш дъщерю,
на ца́ровине дво́рове,
ни́мой слиза от конян,
ни́мой сти́па на столън,
дур ти, дъ́щерю, ни дада́т
темни́черскине нахта́ре.
Кога́ си Руса отиде
на ца́ровине дво́рове,
баба й отвън излезе
с двене бели ха́ркуми
и си на Руса думаше:
- Сле́зи ниве́сту от конят,
на́лей ми бистра водица…
Руса си ни́кна, зани́кна,
бъ́раднем нищо ни рече.
Де́до й отвън излезе
със седем реда алтъ́не
и си на Руса думаше:
- Сле́зи нивесту от конят,
за́качи жълти алтъ́не.
Пък те си ни́кна пони́кна,
бъ́раднем нищо ни рече.
Лю́бе й отвън излезе
и си на Руса думаше:
- Слези нивесту от конят,
ра́зключи тьъ́мна темни́ца,
яси́ре да ми разпу́сниш
и твойно братче адни́чко,
адни́чко, Русо, сами́чко.
Руса си ри́пна от конян,
разкла́ти тъмна темни́ца,
разпу́сна млади яси́ре,
яси́ре й се молеха:
- Дано си родиш, нивесту,
до деветима синове,
да растат, да ти пораста́т,
деветина хаджи́е да станат.

Ефим Ушев – ПЕСНИТЕ НА ЗЛАТОГРАД