Там, в Пловдив,
между стария параклис
и джамията,
нагазила тревата на забравата,
седеше Любовта…
Говореше на древния език
на камъните, птиците, дърветата…
Без думи им разказваше
за себе си.
А хората минаваха край нея,
забързани по трудните си пътища,
невиждащи,
нечуващи,
недишащи,
незнаещи кой пръска над душите им
ухание на цъфнали липи…

Весела Димова – МЪЛЧАНИЕТО НА ДУМИТЕ