Отива си дъждът… И все по-властно
в душата ми нахлува тишината.
Тя е огромна. И ми става тясно.
Но аз не зная как да я отпратя.

Да я запълня с отшумели стъпки,
със думи, неизречени навреме?
Със спомени, разбудени и тръпнещи
и със съдба, която не приемам?

Или да се оставя да ме води
като звезда, политнала във мрака
и заедно да стигнем небосвода,
където Бог усмихнато ме чака…

Весела Димова – МЪЛЧАНИЕТО НА ДУМИТЕ