Колко бързо почернява този сняг
и под стъпките ни губи свойта сила…
Беше прелестен и мек… Блестеше някога
като тънкия воал на самовила.

Беше толкова свободен и красив
в своя танц между небето и земята…
После легна кротко на асфалта сив
и пое от него топлината,

скрита там от жълтите листа –
тайнствена, загадъчна, незрима…
И потече калната вода,
след която няма вече зима…

Весела Димова – МЪЛЧАНИЕТО НА ДУМИТЕ