На дъщеря ми

Казват, че си мое копие,
но това не е така…
Ти си хубава и млада,
със походка на кошута.
Аз вървя към своя залез
с уморени рамена
и сред тъмни лабиринти
от емоции се лутам.
Ти сега поемаш пътя,
който вече извървях.
Още дълго ще се учиш,
ще си майка и любима.
Ще повтаряш всяка стъпка,
всеки порив, всеки грях…
Ще усетиш как животът
в теб расте – без звук, без име…

И от тебе отделил се,
как си тръгва по света…
А когато си отиде,
нищо няма да е същото –
утрините ще са тихи,
ще е тъжна вечерта
и със сенките на хора
залезът ще те прегръща.
Аз не искам да повтарям
този вечен кръговрат.
Искам само да погледам
как израстваш пред очите ми…
И когато се наситя,
кротко ще се прибера
във небесната си къща –
някъде между звездите…

Весела Димова – МЪЛЧАНИЕТО НА ДУМИТЕ