Вълшебнико,
вечерното момиче си отива…
Момичето, което нарисува
от облаци, звезди и пълнолуния,
от топлото дихание на вятъра,
ухаещо на люляк и акация,
от тънкото докосване на залеза,
познал вкуса на своята самотност…

Вечерното момиче си отива,
защото му е тясно в твойте утрини,
населени със стъпките на хора,
които идват, за да те спечелят,
за да те имат – земен и привичен,
да изгребат за себе си до капка
вълшебството на твоята стихия…

Вечерното момиче си отива
и ти назад не можеш да го върнеш,
защото то принадлежи на вятъра,
на облака, звездите и тъгата
и сенките на всички твои залези
в очите му танцуват
на разсъмване…

Весела Димова – МЪЛЧАНИЕТО НА ДУМИТЕ