Приятелю мой,
извървяхме с теб толкова пътища
и мечтите ни ставаха спомени –
сладко-горчиви…
С теб споделяхме виното, хляба,
билета за връщане,
уловеното в шепите слънце…
И бяхме щастливи.

В този свят,
пренаселен със хора-акули
и червеи-хора,
как да помним, че горе,
над тежките облаци,
слънцето свети?
Аз съм твоя добра светлина,
ти си моя опора…
Ала как, с оковани криле,
да достигнем небето?…

Весела Димова – МЪЛЧАНИЕТО НА ДУМИТЕ