Водата е някъде много дълбоко
като тъмно мастило на дъното
не я виждаш само усещаш плясъка
на случайно отронено камъче
спускането към нея е като слизане в ада
в който няма светлина
един мъничък тъмен и студен ад
колкото да побере душата ти
на всяко следващо стъпало
примката на хоризонта
се стяга около врата ти
вече няма слънце и небе
само бледосинкаво петно
като спомен от минал живот
изведнъж разбираш ясно
някой ни е осъдил на смърт
още в мига на раждането ни
и това не подлежи на обжалване…

Весела Димова – МЪЛЧАНИЕТО НА ДУМИТЕ