(стихотворение в проза)

Не можеше да повярва,
че получи куршум в сърцето.
Познаваше ловците
и воя на техните кучета,
мириса на барут
и стъпките им на хищници,
по-страшни от нея самата.
Не можеше да повярва,
че са я изиграли,
но раната цъфтеше върху гърдите й
като огромна червена роза,
ухаеща на смърт…
Изведнъж си спомни,
че на някакъв етап от живота си
е била цвете, светкавица, дъжд…
Усети миризмата на свобода
и вече нищо, ама съвсем нищо
не можеше да я върне обратно
в тялото й на вълчица…

Весела Димова – МЪЛЧАНИЕТО НА ДУМИТЕ