Дъждът не казва нищо на земята.
В косите й заравя тънки пръсти
и после много дълго я целува,
и утолява вечната й жажда,
преди да се стопи и да изчезне
под трепкащите мигли на тревите…

Дъждът не казва нищо на земята.
Не обещава безметежни пролети,
защото всяка пролет е единствена.
И слънчеви лета не обещава,
нито пък топли и спокойни есени,
защото няма власт над ветровете.

Дъждът не казва нищо на земята,
но жертвено й подарява себе си.

След време любовта му ще ни гледа
с бездънните очи на слънчогледите…

Весела Димова – МЪЛЧАНИЕТО НА ДУМИТЕ