Някога мечтите ни бяха върхове –
челата им опираха в небето…
Връхлитаха ги диви, хищни ветрове
и къртеха лавини от сърцето им…

После ги загърбихме – в облаци от прах
тръгнахме назад, към равнината…
Там една река отломките им пясъчни
бе скътала и пазеше в недрата си…

Нагазихме в спокойните, избистрени води
и заедно достигнахме морето…
С две шепи златен пясък от старите мечти
посипахме за спомен раменете му…

Весела Димова – МЪЛЧАНИЕТО НА ДУМИТЕ