Тя свири
в студеното есенно утро…
Очите й – две капки дъжд.
И тъжният звук
листопадно се рони
и вятър го носи
нашир и надлъж…
А тъй е далече голямата сцена –
прилича на приказен сън.
Но тази мечта е
в душата зачената
от първия
пролетен звън,
oт буйния сребърен
смях на реките,
от мимолетна
стоцветна дъга,
от тайния разговор
между звездите
и бледата кръгла луна…
Тя сигурно има
какво да разкаже,
но малката стара
цигулка мълчи…
А въздухът стене,
разкъсван от жажда
за музика, нежност,
любов и лъчи…

Весела Димова – МЪЛЧАНИЕТО НА ДУМИТЕ