Веднъж ти ми каза:
                    “Ние сме толкова временни…
                    Танцувай сега и не мисли за утре…”

И аз танцувах диво –
танцувах през разчупени пространства,
телата ни се сливаха
във вихъра на шеметния дансинг
и временният танц
ни люшна в непредвидени посоки…

Но Вечното бе в нас
и спеше, скрито някъде дълбоко –
в човешкия ни ген,
в безсмъртната ни връзка със звездите,
където са родени
и се завръщат някой ден душите ни…

Весела Димова – МЪЛЧАНИЕТО НА ДУМИТЕ