Детето, което протяга ръчичка
и проси стотинки с глас тъжен и слаб,
в ръката му свети една жълта паричка –
тя стига за лукче, но не стига за хляб…

Не стига дори да си купи надежда
от някои работещ “non stop” павилион…
В зениците детски светът се оглежда
и бавно потъва – без вик и без стон…

Децата бездомни са нашата бедност,
присъдата наша и нашта вина…
Надеждата, казват, умира последна –
след вярата и след любовта…

Весела Димова – МЪЛЧАНИЕТО НА ДУМИТЕ