Ние винаги губим последната битка,
в която накрая печели Смъртта,
но понякога нощем внезапно се питаме,
приковани от вечния страх: “Докога?!…”

И отнасяме в гроба си всички малки победи
в ежедневните дребни и жалки войни –
срещу шефа ни, срещу кучето на съседа,
срещу първия сняг, който рано вали…

Срещу злото, което расте и набъбва
като тумор в гърдите на тая земя,
срещу тъжния факт, че от нея си тръгваме
с наранени души и взривени сърца,

че след дългата мъка и кратката слава,
щом последният вик върху устните стихне,
недовършено винаги нещо остава,
ненаписан – най-светлият стих…

Весела Димова – МЪЛЧАНИЕТО НА ДУМИТЕ