(Електронна книга)

Красимир Едрев

ПОКОЛЕНИЕ

Отначало ни измислят
по свой образ и подобие.
Някак си
набързо ни създават
по свой образ и подобие.
После
цял живот ни прекрояват
по свой образ и подобие.
И когато не успеят,
ни измислят
смърт.

МАЛКО

Жестокостта
е преди всичко
точност.

ПО-МАЛКО

Всичко
е преди
жестокостта.

НАПЕВ

Такова нещо е съдбата.
Като сълза,
в която се оглежда
животът ни.

Като сълза животът ни
търкаля се нанякъде.
И все по-малък става
като пресъхваща сълза
животът ни.

Но срещне ли се
с друг живот
животът ни,
сълзата
със сълза се слива
и двойно по-голям
изглежда
животът ни.

Такова нещо е съдбата.

СЪБОТА

Събота
прилича на съборетина,
изоставена много отдавна.
От четвъртък и петък.

Четвъртък
помаха с ръка
и си тръгна.
Даже следи
от изящните пръсти,
ваяни сякаш от бог,
даже следи
няма в събота.

А петък…
Петък мило се усмихна,
озари света
и го отнесе със себе си.
Останаха само руини
за събота.

ЖЕНА ЗА ПОСРЕЩАНЕ

Тя е изгрев. Посрещат се изгреви, залезите само се изпращат.
Тя е пролет. Единствено пролетта не свършва. Продължава в лятото и от спомен на есента възкръсва в очакване през зимата.
Жена за посрещане. Когато заговори, времето онемява. От възмущение. Защото то не означава нищо за нея. Познато, ала непризнато. Стихията й е извън него.Какво има в безвремието, знае само жената за посрещане. Но очевидно няма посрещачи, понеже тя духом остава там, а тялом си е тук. И никога не знаеш, колко от нея посрещаш. Тя също не знае – това е любимият й отговор, идващ от вечността. Където минути и часове, дни и седмици, месеци и години са само думи. Тя ги произнася, най-вече за да подобри произношението си. А те, съчетани с нейната възхитителна усмивка, увисват прелестно във въздуха. Като обесени на въженце, сплетено от гъвкави усмивки. И макар да са само думи, създават впечатление за люлеещо се махало. Насам – натам. Няма стрелки, нито циферблат. Натам-насам. И нищо не пречи на движението с траектория на усмивка.
Жена за посрещане. Често повтаря, че невинаги е била такава. Когато казва това, никога не поглежда часовник. А ако случайно й попадне някакъв пред очите, тя бързо ги затваря и опипом се отдалечава, шепнейки неразбираеми слова. Разбират ги само часовниците и вкупом тръгват към сметището. Като през целия път се опитват да върнат времето, когато жената за посрещане не е била такава. От напрежението стъклата им пукат, механизмите блокирват, чаркове и чипове хвърчат навсякъде да търсят погубени спомени. Накрая ги намират на сметището – там има всичко, дето не върши никаква работа.
Жена за посрещане. Миговете за нея са пуканки, които тя толкова много обича. От всички мерки на времето признава единствено мига. Той й е по мярка – побира я цялата. Затова никой не знае какво и колко точно е мигът. А и миговете са нетрайни. Особено тези, приютили жената за посрещане. Тя ги предлага на всички свои посрещачи. От кесия за пуканки раздава с пълни шепи. Миговете отвътре траят колкото един пукот. Но са много и гръмва цяла канонада, в чиито ъгли зву- ците се сливат и скриват стъпките на жената за посрещане – объркани ноти след отдалечаваща се мелодия. Последният акорд съвпада със спукването на книжна кесия, издута от ехото и трясната между празни ръце…
Тя е изгревът, случващ ни се всяка сутрин, когато отвори очи. Ако са ясни, времето ще бъде хубаво. Замъглени ли са очите й, слънцето ще изгрее зад облаци. И може да не е слънцето. А метеорът, който ще пръсне планетата на парчета или ще разбие нечие сърце, очакващо жената за посрещане.

ФОЛКЛОР

Усмивката ти се скъсява,
                     слънчице,
усмивката ти се скъсява.
И дълга сянка преминава,
                     слънчице,
през нея преминава.

Усмивката ти се стопява,
                     слънчице,
усмивката ти се стопява.
И вместо теб мъгла изгрява,
                     слънчице,
за мене тя изгрява.

В мъглата не те виждам,
                     слънчице,
в мъглата не те виждам.
И бавно тя приижда,
                     слънчице,
във мене тя приижда.

Отвътре изсивявам,
                     слънчице,
отвътре изсивявам.
Отвън се вледенявам
                     слънчице,
отвън се вледенявам.

Но пак ще просветлее,
                     слънчице,
след ден ще просветлее.
Какво ли ще изгрее,
                     слънчице,
какво ли ще изгрее…

СКРУПУЛИ

Поискай
да те изведа оттук –
отвъд думите,
с които те обграждам.
Защото /мисля си!/
не теб обичам,
а думите.

ПЪТУВАНЕ

Те,
стръмните пътеки
между думите –
извиващи като усмивка,
взривявани от укор,
рисувани с милувка,
изтривани с мълчание,
прокарвани отново –
те,
стръмните пътеки
между думите.

По тях пристъпва
твоето очакване.
От теб към мене
тихо идва,
от мен към тебе
шумно се завръща
по стръмните мостове
между нас.

ПРИЗНАНИЕ

Ако всички хубави неща
в света
са три,
не разбирам
защо ти си
една.

ШЕГА

Изпратих ти въздушна целувка.
И въздухът се промени –
стана като теб.
Но не ставаше за дишане.
Така ли се умира
от любов…

БРОИЛКА

Страхувам се
да преброя нещата,
които днес обичам в теб.
Едно, две, три, четири…
Много са.
Толкова много,
че, ако утре се объркам,
ще започна да броя отново:
…четири, три, две, едно…
От това се страхувам.

ГЛАС

В музикална кутия
с кадифени очи
някак плахо се крие,
ти когато мълчиш.

Ала с първите думи
избълбуква навън
и трептят нежни струни,
и шепти детски сън.

После мигом разстила
мелодичен килим
от Рапсодия в синьо
почти по Гершуин.

Извисява се в птица,
пада с хладна звезда.
Подскоклив – ръченица,
бавен – струйка вода…

Изведнъж мило прихва,
сякаш блясва дъга.
Весело се усмихват
всичките ми сетива.

Но разтваря се бездна
и кълни тъмнина,
там гласът ти изчезва,
претопен в тишина.

В музикална кутия
с кадифени очи
някак плахо се крие,
ти когато мълчиш.

ПЕТМИНУТНА УЛИЦА

Улица,
събрана в пет минути.
Заради една.
И точно в нея
ти изтичаш покрай мене
като златната вода
от приказката,
дето всички я очакват
цял живот.
Всъщност
чакат някой да извика:
“Иде златната вода!”
Не, не идваш!
Просто преминаваш
през една
приказка,
живяна пет минути.

МАГИЯ

Разликата
между нея и тебе
е само една буква.
В средата.
Тогава
откъде започваш ти?
И къде ли свършва тя…

ЗАХЛАС

И все не мога да ти се нагледам –
не се побираш във очите ми.

Убягват ми подробностите,
измъкват се встрани,
но там ги чакат
най-жадните за тях усти
с изплезени езици
и зъби,
готови да започнат
голямото предъвкване,
голямото преживяне,
което ги зарежда
със живот.

И те не могат да ти се нагледат –
не се побираш във гърлата им.
Изплъзваш се помежду зъбите,
но се отъркваш във езиците,
а от това те стават все по-зли,
без да се превръщат във метафора.

Защото,
свикнал съм,
метафората
да е нещо хубаво,
да се захласвам
по метафори…
И все не мога да ти се нагледам.

КАДЪР

Докато сънувах,
някой стана много рано,
излезе преди мен,
надвеси се над пътя ми
и бързо го нави
като бяло топче хартия.
После го отнесе.
Аз още сънувах
и още сънувам,
че повече няма
да се събудя.

БИБЛЕЙСКО

Димът
от жертвените клади
се извиси нагоре,
превърна се на облак,
дъжд заваля
и угаси
жертвените клади.

И застроих тогава
кулата.
Нареждах
чувство върху чувство…
Еднакви чувства.
Като тухли –
добре изпечени
и здрави.
И кулата проби небето.

Уплашеният бог
от близостта ми
наведе се отгоре,
шумно вдъхна
на моите чувства
различни значения.
Взрив разтърси кулата.
И заваляха,
незначещи нищо
отломки.

ПЛАНИНА

В планината пътеките водят само нагоре. Нагоре, нагоре – до върха. И там свършват. Надолу няма пътеки. Има посоки за връщане. А по пътеката се отива някъде, към нещо, при някого… Отива се. Връщането е друго. Различно и самотно. Като посока. Затова планинските пътеки водят само нагоре.
В планината човек не хвърля сянка. Тя се изгубва между столетните буки, сред тревите и скалите. Планината бързо попива чуждата сянка, която не е нужна никому тук. И тогава освободен, човекът се слива с природата. И е багра от палитрата на есента, и е полъх в клоните, и е капка от потока, и е частица от сътворението. Освободен от сенките на града и делника, на грижите и страстите. И отворен към лъчите на слънцето, които го водят нагоре, нагоре…
На върха безкраят се усеща отвсякъде. Макар че сетивата не стигат до усещането за безкрай. На върха човек чувства своята нищожност и това чувство го прави човек. Единствен на върха! По-близо до бога. Като във фреските на Микеланджело: колкото по-близо, толкова по-далече…
На върха човекът разбира, че когато бог слезе при хората, той ще дойде от планината.

АКСИОМА

Ако една самота
се запълни изцяло,
не е била самота.
Освен ако
запълването става
с друга самота.

ИМПРЕСИЯ N14

Лъжите ни –
ухапвания от комар,
десетки
малки островчета
сред топлото море
на кожата.

И виж! –
диваци там подскачат
и безразборно
дрънкат глупости.
А знаеш ли,
на техния език –
звучат премъдро.

Представяш ли си,
някой ден
да прелее морето
от острови…

ПТИЦАТА

Как изглежда отгоре светът?
– Светът е добър.
Лъжеш!
Така изглежда отдолу.

Уморяваш ли се?
Умората е земно понятие.

Крилата ти са слаби.
Отскоро летя.
Имаш хубави крака.
За приземяване.

Очите ти са зачервени.
От изгреви.
А сенките под тях?
/Въздишка на птица./

Завижда ли ти някой?
Долните.
Какво не им стига?
Височина.

Докъде си летяла?
До хоризонта.
А отвъд?
Оттам няма връщане.
Сигурна ли си?
Там и сигурност няма.

От какво се страхуваш?
От земното притегляне.
То принуда ли е или навик?
/Мълчание на птица./

Била ли си в клетка?
Тръгнах оттам.
Ще се върнеш ли някога?
Всички се връщаме.
Завинаги?
Периодично.
То не е ли същото?
/Усмивка на жена./

СЯНКА НА ПТИЦА

Очите ти
са празни стаи,
препълнени
с отломки от душа.

ПАДАЩО ПЕРО

Тук, в небето думите
са безтегловни.
Само теглото тежи…

ЗА ПОЕЗИЯТА

Когато мъглата пада ниско, за да скрие грозните неща, мисли и намерения, там някъде – забулена в нея и себе си, тихо пристъпва Поезията. Тя може да прави всичко. С нас. Както повечето приказни творения, родени сред мъглата в душите ни.
Когато вдигаме очи към небето с надежда бог да ни изпрати ангела, който носи благата вест, вместо него от небето слиза Поезията. Тя може да направи всичко. От нас. Както повечето приказни творения, родени в облаците на душите ни.
Поезията притичва през тристишията, присяда в баладите, даже полягва сред поемите. И навред оставя следи. По-рехави в плитчините и по-трайни в дълбините на разбирането ни за нея.
Поглеждайки към тези следи, една моя приятелка отбелязва: “Но нали това са само думи?!” За щастие, само думи има само в речниците. Иначе по същата логика живописта би трябвало да е само цветове, пантомимата – само гримаси и жестове, музиката – само звуци… Това не е никаква логика. А начин на мислене. Всъщност – само начин.
Поезията… Ето какво казва Ален Делон във вечния шлагер на Далида “Пароле, пароле…” (“Думи, думи…”)

– Странно.
Не зная какво ми става тази вечер
Гледам те като за първи път
Ти си тази красива любовна история
Която никога не ще престана да чета
Ти си от вчера и за утре
Завинаги
Моя единствена истина.

Странно. Но още по-странно ще бъде, ако някой ти шепне това, докато сутрин изпращаш децата си на училище…

– Ти си като вятъра,
който кара цигулките да свирят
и отнася далече парфюма на розите.

… докато бързаш по улиците, за да напазаруваш след края на работния ден…

– Ти си за мен единствената музика,
която кара звездите да танцуват
по дюните.

… докато приготвяш вечерята в кухнята и после миеш чиниите, без да можеш да измиеш дори милиметър от умората, обсебила лицето ти. Би било повече от странно, точно тогава някой да шепне покрай теб с дрезгав глас:

– Ти си моята забранена мечта
Моето единствено мъчение
И моята единствена надежда.

Пароле, пароле… Тайнствени пароли, свързани по необикновен начин в загадъчната същност на Поезията. Ала те са само думи, нямаш ли сърце да ги видиш и чуеш. Те са само думи, щом не можеш да ги усетиш със закърнелите си сетива.
Но ако нямаш… ако не можеш… тогава ти какво си?!

НАКРАЯ НА СВЕТА

Ела да седнем
на самия край.
Отвъд е нищо.

Размахваме крака
накрая на света
и сякаш продължаваме
нататък
в нищото.

Размърдваме уста
накрая на света
и сякаш продължаваме
да шепнем
в нищото.

А то
разлива се около нас,
подронва края на света,
превръща го във нищо.

И колко вярно е това,
че няма край светът,
че няма край…

РЕКВИЕМ

Подарявам ти градското гробище.
Временно.

Додето свикнеш.

с големите
и малките портрети,
с пламтящите свещи
и догорелите…

Додето свикнеш

с бавните стъпки на идване,
с бързите стъпки на връщане…

Додето свикнеш

със страха, че нещо си отива,
със страха, че то не си отива,
със страха, че няма да си иде…

Подарявам ти градското гробище.
Временно.
Додето свикнеш.
Както свикнахме
ние.

ПОНЯКОГА

И стискаш понякога зъби…
И стискаш толкова силно,
че цялата челюст
се схваща.
Лекуват те с удар
във зъбите…

НАТЮРМОРТ

Животът се подрежда като маса.
С места за сядане
и за наместване.
Със прибори за хранене
и за преборване.
С покривка
за запазване на чистотата
и за покриване на мръсотията.

А по средата – ваза със цветя.
Понякога естествени и свежи,
понякога изкуствени и свежи,
понякога увяхнали.

Животът се подрежда като маса,
а под масата клечи смъртта
като куче, чакащо за кокали,
които някой ще подхвърли.
И някой ни подхвърля.
Понякога естествени и свежи,
понякога изкуствени и свежи,
понякога увяхнали.

ПЪТЯТ

Самотното и отегчено от сивата си пелена небе се спускаше толкова ниско над земята, сякаш искаше да се срасне с нея. Усетил този небесен стремеж, конят вдигаше отвреме-навреме глава и процвилваше в очакване да се разтворят райските порти, а отгоре да рукнат различни благини като за кон. Вместо това, макар и необикновено силно, плисна най-обикновен дъжд. Набедената за катафалка каруца започна да затъва в калта още по-дълбоко, отколкото преди дъжда. Осеяният с бабуни, ровини и локви път помагаше на ковчега да се лашка заедно с каруцата, а на неколцината опечалени – да псуват и проклинат мислено заедно с коня.
На мъртвите им завиждат за какво ли не. Може би количеството на тази завист или по-скоро умението тя да бъде съсредоточена върху един-единствен мъртвец трасира неговия път към възкресението. В случая всичко живо завиждаше на покойника, че само той е на сухо. И просто нямаше как покоят му да не бъде смутен. Най-вече заради страхотното лашкане насам-натам, което можеше да разбие дори завистта, но тя пазеше равновесие, балансирайки между капките. Като същевременно ги насочваше през пролуките към вътрешност-та на ковчега. И те започнаха да се процеждат една подир друга точно върху восъчно-жълтия нос на мъртвеца. Още след третата той усети, че вечността не е толкова вечна. Малко преди седмата капка отвори очи и нищо не видя. А баш на дванадесетата чу мислените клетви и пустосвания на своите опечалени роднини и всичко разбра. Което означаваше, че не е оживял съвсем. Но пък там някъде между смъртта и живота полумъртвецът можеше да направи най-вярната равносметка, защото се намираше на възможно най-точното място за равносметки…
Като жив принадлежеше към изгубеното поколение. Също-то, за което се грижеха всички останали поколения. Грижеха се да останат спомените, отчетите и преписките за тяхната грижовност. И те оставаха. А то се изгубваше, понеже не се побираше нито в спомени, нито в отчети, камо ли в преписки.
Неговото поколение не желаеше да го има единствено черно на бяло. Не само защото то беше черното, а всички други – бялото. Просто имаше и други цветове, толкова много цветове, които обаче не бяха основни, а производни на основните. Също както изгубеното поколение бе считано за производно на останалите. Затова то трябваше да произвежда произведения за основните поколения,чиито постоянни задължения бяха да се грижат за производителността. Без нея щяха да изчезнат. И докато изгубеното поколение се изгубваше по широкият свят, загрижените за него подготвяха следващото, обречено на изгубване.
Такава е формулата на прогреса: Движението напред се осъществява, само ако поколението стъпва върху друго поколение. Тръгнат ли заедно – затъват заедно! Както конят, каруцата и върволицата зад тях по пътя към гробището.
Такава е формулата на възхода: Изгубените поколения се губят по пътя, затъват и потъват, за да останат читави основните поколения. Потвърдил го е Ханс Кристиян Андерсен: ”Позлатата се изтрива, свинската кожа остава…”
Полумъртвецът се сепна. Появата на Андерсен в неговата равносметка го разнежи, което определено беше малка крачка към оживяването. Упоритите капки, зачервили носа му, вече го дразнеха – втора крачка равна на пет поредни. Но кръвта си стоеше замръзнала в жилите, сърцето не биеше, тялото му оставаше сковано, дори главоболие нямаше. Нито пък жажда за живот, макар и двете да започваха с буквата Ж.
Не помнеше края си. Беше дошъл внезапно, както при повечето от неговото поколение. А сега май му предстоеше да си тръгне обратно. Той не знаеше къде отива краят, след като веднъж вече е дошъл. Вероятно някой го отнася в края на краищата и го оставя там самотен и тъжен като войник на съдбата…
Спомни си тази песен и тихо си я заподсвирква, установявайки, че го може. Значи имаше надежда. Присъствието на надеждата в мислите му раздвижи кръвта и накара сърцето да затупти отново. Имаше шансове за неговото изгубено поколе-ние. Просто трябваше да повярва, че не всичко е загубено. Вярата разкова тялото и отприщи емоциите, преди бившият мъртвец да си помисли за любовта. Тя от своя страна освети отвътре ковчега и заедно със светлината мъжът пое първата глътка въздух. След втората мощно отхвърли капака, скочи от каруцата, разбута смаяните роднини и с бързи крачки пое към дома си и бъдещето.
В някои нощи по пълнолуние закъснели пътници виждаха приведен силует на мъж, който с огромно търпение и упорство подравняваше стария път към гробището.

ЧЕТИРИ ТРАКИЙСКИ ДУМИ

Студент съм първи курс в университета. Дисциплината ,,Увод в езикознанието” се води от професор Борис Симов, наричан още Бобсъна. От препатили зная, че изпитът при него е най-трудният за първокурсниците. И най-лесният, ако членуваш в кръжока на професора. Ето защо съм повече от активен кръжочник. Толкова нагледно се старая, че Бобсъна ми възлага да направя курсова работа, която след три дни му поднасям за мнение. Той внимателно я преглежда.
– Колега, много често споменавате моето име.
Вярно! Но го правя по различен начин: … Както казва професор Симов… Както отбелязва професор Симов… Както твърди професор Симов… Както подчертава професор Симов…
– Ами защото вашият принос е най-голям, професоре!
– Все пак и други мои колеги са работили върху темата…
Е, да! Ала те нито ми преподават, нито ще държа изпит при тях.
– Запознах се с техните изследвания и смятам, че те не представляват интерес за науката. Това не го твърдя само аз.
Така си е. Съвсем същото казва и професор Симов в своите разработки.
– Дори да сте прав, неудобно е някак си, колега! Моля ви посъкратете малко името ми в курсовата си работа!
И аз старателно го съкращавам. Тук-там Борис Симов става Б.Симов… Така протече подготовката ми по езикознание.
Отивам на изпит. При Бобсъна билетчета няма. Той казва на всеки студент по какви въпроси да говори. Целият курс е в залата и присъства на изпита до края. Всяка година става някакво шоу. А през година шоуто свършва трагично. В университета и досега се разказват легенди за изпитите при професор Симов…
Идва моят ред. Сядам срещу Бобсъна и развивам първия си въпрос. За шестица. Ако не ме беше прекъснал, до осмица щях да стигна. Защото въпросът бе пряко свързан с курсовата ми работа. Толкова пряко, че и като заглавия съвпадаха.
Вторият ми въпрос е за вокалната хармония. Поднасям отговора в стил хайку. Тоест, със седемнадесет срички изразявам отношението си към света. А светът се побира цял-целеничък във втория ми въпрос.
– Вокална хармония е хармонията между вокалите.
Настъпва тишина. Една минута… Две… В края на третата минута професор Симов отсича:
– Достатъчно!
Тишината свършва. А той се обръща към асистента и му казва:
– Бакалов, колегата Едрев току-що сътвори първата поговорка в езикознанието.
Значи и аз дадох своя принос за науката. Е, не е голям, но пък изчерпателен и кристално ясен.
– Виждам, че се нуждаете от допълнителни въпроси, колега.
Хич! Ама…
– Кажете ми четири тракийски думи!
– Хемус – отговарям веднага и тъкмо да продължа, Бобсъна ме завръща.
– Не наименования, колега! Думички, думички…
Зная всички тракийски имена и нито една ,,думичка”.
– Нека ви подсетя, Едрев! Как се казва жената, която върти къщата?
– Домакиня – отвръщам.
– Не е домакиня, колега… СТОПАНКА!
Първата тракийска дума.
– Остават ви още три. Но аз повече нямам право да подсказвам.
Че кой тогава има право?
Моите приятели са на пет реда зад мен в огромната аула. Даже да викат, трудно ще ги чуя. Бе, то никой не смее да шукне, камо ли да викне… И в този миг виждам Моника.
Колежката ми седи до професора. Той първо изпита нея и я задържа при себе си да му краси масата. А аз от малък се захласвам по красотата. Затова впервам жадни очи в Моника. Още малко и ще я изпия. Тя заравя ръка в косите си и започва да върти нещо с пръст. Върти втората тракийска дума. Това е съвсем ясно. А съвсем неясно коя е тя…
Коса със сигурност не е, защото подсказването щеше да бъде друго. Тези въртеливи двжения ме насочват към къдрица. Ама тя удря малко на френско. Масур пък си е направо турска дума. Че то за траките нищо не остана в косите на Моника. Освен едно…
– Кичур – казвам убедително аз.
– Не е кичур, колега – клати глава Бобсъна. – ЛИМБА!
Втората тракийска дума.
– Остават ви още две.
Остава ми само една, професоре! Моника! А тя вдига глава нагоре и почти спонтанно поглажда шията си. Туй то! Нито врат, нито шия са тракийски думи. Адамовата ябълка пък не е била позната на траките, тоест, Адам не са го познавали, че покрай него и ябълката. Значи, остава само едно нещо. И този път няма грешка.
– Гуша! – натъртвам с апломб.
– Не е гуша, Едрев, не е … ГРЪКЛЯН!
Третата тракийска дума.
– Имате още една-единствена думичка. Успокойте се, колега! Няма страшно!
И за да не ми лее куршум против уплаха, професор Симов се обръща към асистента Бакалов, подемайки задушевен разговор. Моника светкавично използва облекчената ситуация и ми шепне нещо, аз се напъвам да я чуя и долавям буквално това: ,,Клитора, клитора…” Не може да бъде! Заслушвам се отново и пак чувам същото. Абсурд! Почти всички понятия в медицината са на латински. Какво обаче се крие зад това ,,почти”?… Нищо чудно там да се свират няколко други думички и една от тях да е тракийска. Макар че не съм чувал траките да са обогатили езиково гинекологията…
И тъкмо да изрека последната тракийска дума, решавам все пак да се застраховам срещу евентуална грешка. Ето защо поглеждам въпросително моята колежка, като едновременно с това показвам известния на целия наш народ трипръстов знак, символизиращ тракийската дума.
Сигурно никога няма да забравя изражението на Моника. То беше смесица от безкрайно учудване, изумление, възмущение и още хиляди неща, които могат да се прочетат само по лицата на жените и само мъжете не могат да разберат прочетеното. Аз също не го разбрах. В следващия миг обаче започнах да разбирам. Защото точно тогава професор Симов поглежда към мен и буквално зяпва, невярвайки на очите си. Аз показвам знака на Моника, ала това означава, че той е предназначен и за него, и за асистента, и тя става една…
В живота има ситуации, където влизаш, без да можеш да излезеш. Като в оловен ковчег. Каквото и да сториш, оставаш вътре и туй то! Затова е най-добре нищо да не правиш. Докато ситуацията сама не се промени. Животът си е достатъчно динамичен и всяко неудобно положение в един момент свършва. Следващият момент обаче със сигурност е по-лош.
Все пак няма нищо сигурно…
Това си казвам за успокоение, докато очаквам промяната. И тя идва с гръм… гръмогласен смях от устата на Борис Симов – един от най-големите корифеи в българското и европейското езикознание.
– А-а-а, колега! Много сте близо до истината, но не е това! Ха-ха-ха, не е това!…
Когато се поуспокоява, професорът казва:
– Още веднъж ще ви подсетя, Едрев, защото вие почти познахте последната тракийска дума. Заслужихте си още едно подсказване.
И Бобсъна, сякаш това е съвсем в реда на нещата, започва да подсвирква мелодията на песента ,,Пустите клисурци…”
– КЛИСУРА! – изревавам аз четвъртата тракийска дума.
– Браво, колега! Сам се сетихте. Как сега да не ви пиша петица…
И ми я писа. А аз цял живот ще помня четирите тракийски думи.

ПРИКАЗКА ЗА КМЕТСКИЯ СТОЛ

Било много отдавна. Толкова отдавна, че може да не е било.
Точно тогава съществувал Изчезналия Град. Той сигурно се казвал другояче, но името му изчезнало заедно с него.
В Изчезналия Град всеки упражнявал някакъв занаят. Едни цял живот се упражнявали, други овладявали занаята си, а трети командвали и едните, и другите.
За по-удобно населението било разделено на работни групи, наречени Ордени и съставени от Ординарци. За по-аристо-кратично, командващите тези Ордени, назовавали себе си Орденоносци и често подрънквали – нещо не толкова аристо-кратично.
В Изчезналия Град Орденоносците избирали кмета. Въпреки че там властта се предавала по наследство, демокрацията налагала изборът да е свободен. И той бил такъв. При появата на наследника Орденоносците се събирали около леглото на родилката и съвсем свободно избирали бъдещия кмет. Проблеми имали единствено с близнаците. Затова в кметската династия близнаците били забранени. И тази забрана строго се съблюдавала при зачеването*. Така свободата на избора става-ла неограничена, защото не била ограничавана от обстоятелствата. И всичко си вървяло спокойно, докато изведнъж спряло и станало смутно. Открай време се знае, че вървиш ли си мирно в браздата – спокойно е! Спреш ли обаче, запънеш ли се и започнеш ли да се замисляш – хоп, става смутно!
При поредната сбирка на Орденоносците се разбрало, че вече няма наследство. По тази причина наследникът отказал да се появи, макар че три денонощия Орденоносците обикаляли около леглото на родилката, рано останала вдовица. С други думи, дошъл краят на кметската династия. А резервна не била предвидена. Така непредвидливите Орденоносци се оказали в задънена улица. И постепенно самите те започнали да се задънват. Трябвало някой да се издъни, за да се спаси положението. И един го направил, предлагайки Орденоносците да изберат кмет помежду си. Но помежду тях имало само търкания. Кмет нямало.
Затова изработили критерии, на които да отговаря кандидатът. Всички отговаряли. И така гръмко отговаряли, че накрая се сбили. Като се разтървали, променили критериите. И започ-нали да пробват кой ще се вмести в тях. Всички се вместили. Толкова плътно, че чак ги задръстили с плътта си. И критерии-те се разпаднали. Нямало вече критерии. Пък и Орденоносци-те се изморили да ги изработват – зер, не били свикнали на работа!
По някое време на един от тях му дошъл акълът и той с огромни усилия го задържал по-близо до себе си. Изморен и изпотен от напрежението, акъллията предложил кметския стол за критерий. Комуто е по мярка, той да стане кмет. Да, ама столът бил правен от Ординарците. А техният стандарт доста се различавал от този на Орденоносците. Затова и столът никому не паснал. Ту тесничък им идвал, ту широчък. Ту грапав – убивал им, ту гладък – изхлузвали се от него. И те започнали да се съмняват, че този стол не е оня стол на кметската династия. Правилно се съмнявали. Оня бил трон. А този – стол.
Додето кандидатите се попипвали, монархията излязла в пенсия, отстъпвайки своето място на младата република. И понятията се сменили. Само понятията на първо време, а второто така и не настъпило. Нямало време за други времена.
Във връзка с новите понятия, един млад Орденоносец предложил да извикат Ординарците, за да се пробват на кметския стол. Та нали те го били правили… И нали градът бил вече република… Всички Орденоносци моментално отхвърлили предложението. Чак пък толкова република градът не бил. Подобни предложения се приемали единствено в приказките от типа на ,,Пепеляшка“. И макар в града да живеели само Пепеляшки, това все пак била ПРИКАЗКА ЗА КМЕТСКИЯ СТОЛ. Затова Орденоносците продължили да се изреждат на стола. Един подир друг, един подир друг и обратно.
А в града републиката си отишла и на нейно място дошла мизерията. Градът изчезнал наполовина. Орденоносците пък не спирали да сядат на кметския стол. Един подир друг, един подир друг и обратно.
От града мизерията не си тръгнала, но въпреки това пристигнала чумата. И градът съвсем изчезнал. Нямало вече място за него. Останал единствено кметският стол. Непокътнат. Поне-же бил затрупан от скелети. Един върху друг, един върху друг… Без обратно. Защото на смъртта обратно няма.
И само вятърът поклащал ордените, висящи по скелетите. Едните подрънквали, другите потраквали и заедно разказвали ПРИКАЗКАТА ЗА ИЗЧЕЗНАЛИЯ ГРАД.

*Методът за контрол и досега е неизвестен.

ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

Късно е.
Късно…
е родено от късчета рано.

Нощта си тръгва,
но не идва денят.
И точно там,
където тъмното изсветлява,
там –
точно в нюанса,
когато
единият основен цвят
е на изчезване,
а другият основен цвят –
на появяване,
там се натрупват
късчета рано.

Рано…
е като вход на чистилище.
Тук лицата са неясни.
Гласовете са дрезгави,
а чувствата –
потънали в сажди.
Рано е…
Рано е…
Рано.

Литературен свят, 2008