Ноемврийското слънце по-своему ни обича –
сякаш всички сме негови заблудени деца…
И усещаш как в теб болезнено се оттичат
фалшивите страсти като кална вода,
как се стапят горчивите поражения –
снежни преспи, случайно затрупали пътя –
и минава през тях колелото на времето,
и ги премазва с тътен…
А душата ти като феникс възкръсва
и над дребните истини шеметно се издига…
Ноемврийското слънце й подарява безсмъртие –
само един миг, но и той й стига…

Весела Димова – СЮРРЕАЛИСТИЧНО