„Ела при мен…
Косите ти ще бъдат
копринена пътека до звездите…
По нея те ще слязат на земята,
ще се превърнат в мълчаливи зрители
на танца ти с усмихнатия вятър
над улици, площади и дървета…
И светла ще е тази нощ, в която
отвътре свободата ще ти свети.
Ела при мен…
Погледната отгоре,
абсурдна е човешката пиеса
и тъй безпомощни изглеждат хората,
над пропасти от тъмнина надвесени…
Душите им се плашат от високото,
но ти ела –
очаква те небето…”

Така ме мамеше луната през стъклото,
преди да спусна плътните пердета…

Весела Димова – СЮРРЕАЛИСТИЧНО