Тя помете душите ни –
буйна и тежка –
беше тънка река,
а порасна като лавина,
понесла на раменете си
собствените ни грешки,
отломките от мечти
и житейска тиня;
разруши бреговете си,
после в яростните й бързеи
като книжни декори
мостовете потънаха…
И тогава разбрахме,
че не можем да се завърнем
към детето, което
ни наблюдава от дъното…

Весела Димова – СЮРРЕАЛИСТИЧНО