Снегът растеше нощем
по старите дървета,
смехът валеше сутрин
направо от небето,
а слънцето през рамото
на облака надничаше,
за да ми каже весело:
“Здравей, дете! Обичам те!”…

Сега снегът е бреме
(ах, сметката за тока!…),
смехът се скри отдавна
зад ъгъла на блока,
а слънцето страхливо
зад облака наднича –
дали не ми го казва,
или не ме обича?…

Весела Димова – СЮРРЕАЛИСТИЧНО