Петър Андасаров

ЖИЛИЩЕН БЛОК

И идва ден, с нетърпеливата мечта
пристигаме пред входа с камиони.
И бързаме да свием своите гнезда
из стаички и по балкони.

Прозорците запердваме, душите си:
мазетата под вежди се поглеждат.
Мълчат секретни устни по вратите ни,
шпионки асансьора гледат.

Като далечни гларуси - антените
подскачат върху покрива, в простора.
По слепоочията ни разцъфват вени -
от входната врата до горе.

О, колко погледи неоново студени
изкачват стъпалата.
И колко ключове на отчуждение
прострелват остро тишината.

От нечий праг с опашчица лисича
надзърта любопитството лениво.
Избухва светлина внезапно ничия
и някъде заспива.

И само стъпките ни прашно-снежни
си шепнат около вратите
за нашата взаимно-чужда нежност,
за нас самите.

САМОЧУВСТВИЕ

Стъпало след стъпало
той вдигаше етажите
и приближаваше небето.
Погледнахме ли го случайно
от прозорците на канцелариите -
струваше ни се,
че слънцето е кацнало на кепето му.
Когато покривът се усмихва,
човекът слезе на земята
с лице керемидено.
Някои не се здрависаха -
ръцете му били варосани!
Той погледна нагоре
и за първи път откри,
че слънцето е по-малко,
отколкото го виждаше от покрива.
И изведнъж си спомни,
че отвисокото
- тия -
които не се здрависаха с него,
изглеждаха дребни
като точките
в буквара
на детето му.

ПАРАЛЕЛ С КУЧЕТА

По дългите алеи на времеразсипа, лениво -
загърнати с ветрец от напарфюмената скука,
разхождате следобедите и вечерите сиви,
в които рови часовете мъничето ви куче.

До бавните си сенки, пред стъпки безпосочни,
подпухнали от погледи, от хляба ви безгрижен -
с изплезено безделие в градини и по плочници
лицето на живота ви мъничетата ближат.

От тичащи минути, от рачешки опашки
вървят далеко, далечно изостават.
И царствените ви походки, и бързането наше
безцеремонно напикават.

Далече от забавата ви! Към портите на спомена -
при кучета отивам, известни с прозвището псета.
Ще ги насъскам мъничетата да прогонят
през девет планини в десета.

ОТДАВНА ПОДОЗИРАНО ЗА ВАС

Вие, тихите, скритите зад себе си,
уж добродушно загледани в света -
наричате другите банални или ребусни,
а мислите само за предни места.

Не позволявате семе друг да засее,
камо ли сърп да нарами за жътва.
Стреляте, когато сред лято запее.
Не мирясвате дорде не падне мъртъв.

Вие, спотаените в меките си души,
уж съзерцаващи всичко наоколо -
пазите някой да не наруши
границата между вас и кокала.

С думи фалшиви, с подмолия плитки
зашеметявате пазачите свои.
Докоснат ли се до вашата свита,
възцарявате всеки от тях за герой.

Живеете прилепно денем и нощем -
над шепота ви ронлив електричество свети.
Как старателно дните си групово пощите,
както се пощят потайните псета.

А не поглеждате как на живота по хребета
слънчево-ясни някои пожарно изгарят.
Те нямат таланта да пазят себе си,
каквато е всъщност вашата дарба.