Остаряват по малко
милите ни родители…
Все по-прегърбена става мама,
татко – все по-смален…
Трудно изкачват стълбите,
болят ги краката, гърдите,
броят си стотинките вечер
и отмятат поредния ден
на календара с картинки,
провесен
зад кухненската врата…
Не че нещо им е донесъл,
освен познатата самота,
която нахлува през телефона
с гласовете ни,
дошли отдалеч…
И не може да я прогони
нито забързаната ни реч,
нито празните обещания,
че ще гостуваме у дома –
само да мине това изпитание,
това срочно пътуване,
тази мъгла…
Те стоят и ни чакат –
от празник на празник
да напълним живота им
с детска радост и смях…
А сърцата им бият
все по-трудно и бавно
и се трупа
по старите мебели прах…
Някой ден ще изчезнат
мама и татко –
ще си легнат завинаги,
скрити в пръстта…
И ще дойде и нашият ред
да очакваме
непослушните, скъпи,
далечни деца…

Весела Димова – СЮРРЕАЛИСТИЧНО