ЗИМНО МОРЕ

електронна книга

Красимир Власев

На Тотка - с обич

СВОБОДНО ПАДАНЕ

… Понеже онзи сняг
блестеше люсписто-пъстървен
в полето, било някога дъно на море
и снегорините край пътя трупаха
снега на купчини, напомнящи
из солници солта, а някъде встрани
от тях на припек се протягаше
железопътна линия без влакове
и двете релси се пързаляха
като следи от ски,
ако се съди по щръкналите щеки
на тополите
и в бялата статичност на пейзажа
единствено едва забележимо
растяха сенките - пълзящи страхове,
дошли от детството, защото
в очакване на нещо да се случи
пропускаме, каквото ни се случва
и мислим си, че главното
тепърва предстои, забравили,
че дните ни са букви
и всяка може да е първа - зависи
в изречението къде стои, тъй като
общото между човеците е словото,
както между лъжата и ръжта е цвета -
третият от слънчевия спектър
и това ще види всеки, който изостри
сетивата си до степен
да вижда звуци и да чува мириса
на майските ливади, по които
южният и северният вятър
играят тенис с топчетата бели
на глухарчета
и всеки порив яростен ги вдига
високо до върха на геранилата,
стърчащи над пресъхналите кладенци -
последното такова геранило
видях до село Граф Игнатиево,
но то отдавна вече е съборено,
понеже сухата му вдигната ръка
напомняше на хитлеристки поздрав,
но полюсите вече са сменени
и горното е долно и обратно
и все по-често виждам хора
от тръни грозде да берат, което значи
че нашият известен свят се дави
в собствената си култура,
като корабокрушенец, жадуващ
трескаво земя, но единствена земя
е калта под ноктите сплъстена
и така потъването бавно продължава
и перспективата за дъно е утопия…

ПОД ЛИСТОПАДА

Едно жълто листо край мен се въртеше полека,
като някой стеснителен, който искаше нещо да пита.
Може би тази нощ къде има дежурна аптека,
или за уличка малка даже от себе си скрита.

Но защо да гадая напразно - аз бях готов
да го упътя доколкото помня адреси,
стига сама да не търсеше своята първа любов,
или самотно дърво, на което да се обеси…

РЕПОРТАЖ

Мъгливо, смразяващо утро.
Отварят се магазини.
Снегът, по-студен от себе си,
гледа с бялото на очите.
Зимният ден е малък -
дори на пръсти да се повдигне
не може да стигне високите часове.
Стъпки преливат от тротоарите
и се отичат към остъклените спирки.
Автобусите, като жени, по правило
закъсняват.
Зимата действа дисциплиниращо
на мъжете и гугутките.
Бързат хора с неразсъмнали очи,
сякаш се боят, че улиците ще свършат,
а обувките им ги изпреварват
винаги с една крачка.

ЗИМНО МОРЕ

Зимното море предразполага към размисъл.
Разсейващите фактори на лятото сега са по кръчми
и офиси. Пуст е брегът, ветровете избистрени.
Тук за пръв път прозрях, че женската глупост
може да бъде очарователна, докато мъжката
винаги е потискаща,
че световните правителства са превзети от
извънземни, което обяснява нечовешките политики,
а също, че заекващата светлина на морския фар,
отнасящ сигнала 16 мили навътре в морето
действа на сушата депресиращо.
С тези мисли вървях по брега, когато усетих,
че някой ме гледа. Обърнах се и видях
голия пясък на плаж за нудисти.

УЧИЛИЩЕ ЗА МЪДРЕЦИ

Закриват се училища. Може би е за добро.
Вече директно от природата ще се учим.
От нея са се учили древните мъдреци
и са могли ръкава си да навиват,
без да показват ръката си,
да имат без притежание,
да работят, без нищо да вършат.
Да се уча на това се опитвам.
В уютните маратонки обут,
напред-назад се разхождам -
от петите до пръстите,
от пръстите до петите.

ВСТЪПЛЕНИЕ КЪМ ПРОЛЕТТА

Пролетта е лекомислен сезон.
Това ми напомня за някого.
Нацъфтелите клони нехаят
за утринните слани.
Пчели целуват безразборно цветя,
чисто голи пеперуди танцуват,
никнат желания и глухарчета…
Какъв безпорядък от бликнал живот!
Какъв очарователен хаос!
Объркващо е като в дамска чанта…

ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ

Изоставен електрически стълб
с отрязани жици - еднокрак щъркел,
стърчи край шосето с табелка:
„Високо напрежение!
Опасно за живота!”
Наоколо няма нищо високо,
освен няколко шипкови храста
и последната високосна година.
Полето е равно, тревата стъпкана,
като малък народ, вдигащ
всяка пролет зелени въстания.
Небето, от облаци празно
се преструва на синьо.
Вадя от джоба си тебешир
и прибавям към текста:

„По-опасни са неистините
с удивителен знак. Те предизвикват
глобалните катаклизми…”

КРАЙПЪТНИ ОРЕХИ

Беше есен в полето.
Беше есен в сърцето.
И под облачен сив
небосвод,
от крайпътните орехи
листата се ронеха
и миришеше силно
на йод.

Бели тръни и храсти
Хладен вятър разклати -
пейзажът унил
се разлюшка.
И тогава чух как
късни орехи чукат,
като зелена градушка.

Всички мои въпроси
безответни и боси
уморено вървяха до мен.
А мълчеше полето,
мълчеше сърцето
и преваляше късият ден.

ГЕОПОЛИТИКА

Изток и запад опасно се доближиха
като граници на кръвно налягане.
Странно защо лекарите мълчат?
Земното кълбо се е свило
до размера на бейзболна топка.
Статуята на свободата, Айфеловата кула,
Бранденбургската врата приближиха
мемориала на Мамаев курган.
Това е крайно нездравословно,
като война с Русия през зимата.

ВТОРИ ЮНИ

Героичната смърт бе разграбена
от живелите преди нас:
средновековните клади,
бесилото край София,
гарнизонното стрелбище
Милин камък, кеят в Русчук…
Какво остана за нас?
Може би
смъртта на Чеховия чиновник?

БАЙЛОВСКИЯТ СВЕТЕЦ

На дядо Добре

Когато за първи път го видях
с кожен калпак посред лято
и дрехи, които можеш да зърнеш
единствено в етнографски музей,
и понеже бе шоп, си помислих,
че за няколко мига
е излязъл от Елин Пелинова книга.
Приведен в поклон към хора и мравки,
излъчващ някакъв светъл абсурд,
неподвижно застанал встрани
като отхвърлен от зидари камък.
Сега, когато от света си замина,
зейна в нас празнина,
като върху стена,
от която е свалена картина.

***
Някой крадеше мечтите ми,
после ги виждах сбъднати
в нечии чужди съдби.
Превърнати вече в спомени -
сувенири и фотографии
от Дакар, Казабланка, Абу Даби…

Вече свикнах с това, но ме мъчи
въпрос до безумие бял -
щом други хора
са живели живота ми,
аз тогава какво съм живял?…

АМЕРИКАНСКА ПОЕЗИЯ

Политиката на поезията
е различна от политиката
на държавата…
Различията са кодирани,
като цвета на кожата
между расите,
като севера и юга
в Гражданската война…
И още нещо - веригите
на робството в поезията
са коледни гирлянди…

ОПИТ ЗА ХАЙКУ

Гърми камбаната на главата ми.
Вятър, заплетен в храстите,
гората е позеленяла от гняв.

ПЪТУВАЩО КИНО

В нощта свети островчето на малка гара,
през която минава експресен влак.
В колелата гърми фуга на Бах.
Дежурният по гара като диригентска палка
държи диск с цвят на неузрял слънчоглед.
Прозорчетата са кадри от кинолента
на нискобюджетен филм, така авангарден,
че масовият зрител не го разбира.
Образите се наслагват един върху друг,
сюжетни и железопътни линии се преливат.
Скоростта сякаш пътниците разсича
и в прозорците прелитат само глави.
Цветовете са пъстри като картините
на Златю Бояджиев от късния му период.
Отминал е влакът. Акациева клонка
след него затихващо маха.
Дежурният върви по пирона с червена шапка,
като крачещ семафор.

НИРВАНА

Дълго си питах - какъв е
на живота ни смисъла скрит,
докато веднъж, както вървях по пътя
от дъждовете изрит, паднах
и си ударих главата.

Тогава разбрах изведнъж -
смисъла на живата е да дишаш
дълбоко, да пиеш вода,
да размахваш ръце, когато вървиш
и да задаваш въпроси
за смисъла на живота,
дори да знаеш,че е безсмислено.

ИНФАРКТ

На д-р Хаджихристев

Остра болка гърдите ми режи.
Стаята в миг се катури.
Въздухът тегне железен
в най-причудливи контури.

Вой на среднощна линейка
неизвестно къде ме отвежда.
Фар или лунна пътека
свети с неясна надежда.

Носилка, асансьор, коридори…
Чувствам се малък и сам.
Някой някъде тихо говори
или крещи - не знам.

И навярно в късната вечер
инфаркта ми имаше цел -
в света край нас безсърдечен
да усетя, че имам сърце.

ПЕРИФЕРНО ЗРЕНИЕ

От години живея с натрапчиво чувство,
че живота шуми и изтича встрани.
Бушуват войни, терорист се взривява,
падат правителства и тиражи с джакпот,
от нищото никнат тото-милионери…
А на моята уличка не се случва нищо,
сякаш Някой ме пази от зло и добро.
Веднъж дойде група японски туристи,
с издължени като лодки очи,
но се оказа, че са сбъркали пътя.
Нещата се случват на главната улица.
Там всичко добива друго значение.
А аз съм само малка пресечка,
щрих в периферното зрение.

ЦЕЛУВКАТА НА ДЖЕНИ

Ожънати са ръжените ниви.
Пшеничените - също. И овеса.
Пълзят лениво облаците сиви,
от хълмовете слиза дъх на есен.

Сега вали лишен от страсти дъжд,
разперил над града рибарски мрежи.
И само в стихове цъфти онази ръж
на Робърт Бърнс с целувката на Джени.

Лежи пред тебе скромния ти път.
Внезапна вечер върху него пада.
И ти целуваш пак,за кой ли път,
сламката в шишето с оранжада.

ЧИСТО УИСКИ

В студените зимни вечери често разлиствам
„Зелените хълмове на Африка”. Четивото е топло,
сякаш току-що взето от ръката на Хемингуей.

Долавям дъх на скоч и барут. Чета за рога, копита
и козина, седнал на канапе от изкуствена кожа.
Антилопи и куршуми се състезават
и винаги печелят куршумите. Що за спорт е това,
щом падналият е жертва?…

Бавно отпивам от текста дума по дума
като чисто уиски,
налято на книгата от сюжета.

АРОМАТИ НА ЧУВСТВАТА

Бях възпитан да не показвам чувствата си.
Лицето ми не се набраздяваше
в концентрични гримаси
от случайно хвърлена дума.
Все едно дали ядях ориз или пиех чай,
за емоциите си не говорих.
Тогава не знаех това, което цветята знаеха -
всяко чувство има свой аромат,
чрез който с околния свят разговаря.
Колко неща казва първият пролетен цвят,
без да отронва дума.

ТАО ТЕ КИНГ

Път, който е път,
не е път, който е път…
Лао Дзъ

Мамят ни хиляди пътища
и всеки с надежди ни храни -
към дома, любовта, насъщния,
дълга, родината, храма…

И по тях неотлъчно вървим,
тръгнали още от детството.
Всъщност пътят е само един -
от причината към следствието.

ПОД СУРДИНКА

Върнаха па поетите
изконното право на глад
и битието им се накъса като китайско име.
Така опознаха празнотата на значението.
Някои напуснаха големия град, а други
като Радой и П. П. Славейкови останаха,
понеже простащината не влияе на бронза.
Поетът Васил Балев прекара 345 дни
затрупан в архива на Народния театър,
а после ми сподели под сурдинка,
че пейките пред театъра са сковани
от дъски на кочини… Аз му повярвах,
защото всичко е възможно във време
на демократичен Апокалипсис.

КУЛТУРЕН ПЛАСТ

На мястото на родната ми къща
днес е улица - права, просторна.
Винаги, щом по нея премина
в нозете ми се заплитат спомени.
Тук беше кухнята, спалнята - там,
отпред - верандата, където написах
първите стихове… Знам,
ако вдигна тротоарна плочка
ще открия отдавна забравена вещ.
Под настилката лежи моето минало,
наречено в археологията „културен пласт”.
И ми е тъжно за старата къща,
чийто покрив стърчеше в днешния ден,
а темелите тънеха някъде в турско.

***

Аз не помня как съм живял
през всички онези години.
Помня път с превъзмогната кал
и жени от далечност сини.

Помня още - листо като сърф
на вълни от прозрачен вятър
и летящите капчици кръв
на калинките в мирното лято.

Не достига до мен даже звук.
Мълчаливо цигарата пуши.
Сякаш с облак по-бял от памук
ушите съм си запушил.

Не усещам ни радост, ни жал -
тези спомени вече са ничии.
От оназ незасъхнала кал
днеска цигани правят кирпичи.

***

Сред чуждия град аз бях непознат,
без приятели и роднини - просто бях сам.
Стъпките ми отекваха като стъпки на „ямб”.
Лутах се по улиците като изгубен в чужд език
и все не откривах търсения адрес.
Така на чужденецът често убягва точната дума.
После дъжд ме запрати във входа на някакво кино.
Стоях, гръб долепил до афиш жълт.
От хората бързащи до мен никой не спираше,
за малко спря само… дъждът.

НОЩНО ДЕЖУРСТВО

на Т…

Има нощи, които приличат
на дни
и дни по-тъмни от нощи.
За мене най-светлият ден
бе нощта, в която те срещнах.

В СЕЗОНА НА МЪГЛИТЕ

Покри тревата първата слана.
Изстинаха земята и простора.
По улиците с летни имена
аз срещам днес
все по-студени хора.

Над покривите младата луна
е изтъняла до дъга на и-кратко.
От луминисцентната й светлина
жените се превръщаха в загадки.

В такива нощи черен дъжд се стича
и болните мъгли лежат край Стряма.
И глас дочувам пак: „Да се обличаш…” -
от небитието ще заръча мама.

С каскет и шал,
преметнат през брадата
аз ще нагазя в плитките павета,
където обкръжени от мъглата
уличните лампи бавно светят.

РЕЧНИ СТИХОВЕ

Шумеше водата. Денят бе зелен.
Томче стихове стисках от Хайне.
Бяха писани край бреговете на Рейн,
а ги четях край Стряма.

Словата изпивах с ожаднели очи,
те ме правеха смел и възвишен.
Над мене летяха високи мечти -
бях тогава шестнайсетгодишен.

Край реката,
напълняла след топлия дъжд,
живеех красивата своя измама.
И ми се струваше неведнъж,
че Рейн се влива в Стряма.

И сега щом нагазя в онази река
с нея ставаме пак едно цяло -
тя изми през годините с нежна ръка
косите ми черни до бяло.

ВЪЗХВАЛА НА ТРУДА

На Георги Ангелов

Има песни, които възпяват труда,
има ден, в който го честваме,
дори село до Пловдив на него кръстено.
Шапка свалям пред въздесъщият труд,
както се сваля обвинение от невинен,
но не казвайте, че всичко е 99 процента труд
и само един процент талант.
Това е измислено от некадърните.
Талантливият знае, че е точно обратно.
Нужни са вяра, талант, вдъхновение
да оживеят делата подобно библейския Лазар.
Има труд благороден и труд презрян,
като този на крадеца и политика.

В ЧЕТВЪРТО ЛИЦЕ

Опитах се със себе си да бъда близък,
но се оказа невъзможно.
По-лесно е с околните да се сближиш -
една усмивка, две-три топли думи,
преградите невидими руши.
Така съм се себеотдалечил,
че днес се виждам като хоризонт.
И се улавям все по-често,
че мисля за себе си в четвърто лице.

КОМУНИКАЦИЯ

Думите, които излитат от нас имитират птици.
Но техният полет е ограничен до нивото на чуваемост.
Затова са измислени телефона, радиото, телевизията…
Наричат ги средства за комуникация.
Но преминали през жици и излъчватели
думите вече са мъртви. Сутрин щом пусна радиото
стаята се изпълва с препарирани птици.

Най-добрата комуникация
е разговор на „четири очи”
в обхвата на грипния вирус.

ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА

Изтривах телефони на мъртви приятели
и по инерция изтрих номера на приятел,
който доверието ми беше предал.
И макар, че това стана случайно,
знаех - в света случайности няма.
Може би в този час на своя балкон
той пиеше бира, дъвчейки суха сьомга,
което не доказваше, че е жив, а само,
че има живот след смъртта.

ПОСЛЕДНИТЕ ЦИГАНИ

Коларски път скрибуцаше между житата.
По него цигански катун препускаше припряно,
защото буря се надигаше над равнината
и облаците вряха с бяла пяна.
Завихряха по пътя ветровете прах
и дъжд на едри капки тежкото небе зарони.
Тогава за последно цигани видях
преди да се превърнат в роми.

В КРАЯ НА ЛЯТОТО

Когато в градчето ни идваше цирк,
малко след Голяма Богородица,
ние, момчетата, се навъртахме тайно
край огромната кръгла палатка,
с надежда да зърнем онези жени
с прилепнали кожени дрехи,
с бюст, преливащ над дълбоките
деколтета, с изразителен грим
и сигнално червило, сякаш долетели
от свят на светлинни години.
…На утрото циркът вече го нямаше,
а тревата бе отъпкана в кръг,
все едно от летяща чиния.

КВАРТАЛНИ ХРОНИКИ

На Н. Стоянов

Тук, според адресната регистрация,
е минала моята младост.
Ето я лилавата акация пред входа
на пенсионирания пожарникар, който
гасеше по улицата димящите фасове.

Отсрещната сграда се обитаваше
от Пешо, вечен студент, който
не беше студент, но всички така го знаеха.

А там, на онази мансарда,
зад вечно спуснати щори
живееше кварталната красавица.
Никой не знаеше къде ходи, с кого спи.
Красотата й бе величина неизменна -
нещо като числото „пи”.

Странно колко неща съм запомнил
от стария ни квартал, а себе си съм забравил.
Сякаш, както казваше Далчев,
зла измислица е, че тук съм живял.

РОДОПЧАНКИ

Първо чух гласовете,
след това ги видях -
по високото било да газят
тревите зелени.
Далеч бях от тях, но до мен
стигаха сенките им
от залеза издължени.

Говореха вкупом,
като всички жени,
щом мъже край тях
не присъстват.
И летеше смехът им
на разни страни
от родопска престилка
по-пъстър.

И по сочните стръмни ливади
отминаха те без да бързат.
Стари ли бяха или млади -
не разбрах.
Сенките нямаха възраст.

***

Пътека е нужна да стигнеш върха. Но да има пътека
първо трябва гора, през която тя лъкатуши.
И мирис на гнили листа, и скали забити в планинската
челюст, и пропаст внезапна - изваден зъб.
И куп още други неща: горски духове, гноми и самодиви…
И над всичко кобалтово синьо небе,
с два-три незавършени облака.

СМИСЪЛ В БЕЗСМИСЛИЕТО

На Иван Есенски

По площади и улици триумфира безсмислие.
А ние търсим винаги здрав смисъл,
като в здравен статус на спортист,
Преминал успешно медицинските прегледи.
Но реалността често ни разочарова.
Тогава възникват старозаветни въпроси:
„Защо надтичването не е на леките,
нито боят на силните, нито хлябът на мъдрите…”
И защо ни управляват глупаци?…
Понякога за да стигнем до приемлив отговор
ни е нужен един цял живот,
а понякога само няколко мига,
като с жената от съседната сграда,
за която си мислих,че маха на някого,
а се оказа,че мие прозореца.

***

Развидели се.
Мракът увяхна.
Замириса на утро,
кафе и тютюн.
Очните ми ябълки
сънно тежаха,
като в закон
на Исак Нютон.

ПРЕВОДНА ЛИТЕРАТУРА

Преводни книги - добри емигранти,
прекосили строги езикови граница…

Всеки превод обаче нещичко губи,
дори да е точен, като изстрел в десятка.
Може би цвета на речта?…
В най-добрия случай - нюансите.
Всяка дума, подобно камъче речно,
поколения ваят живот след живот.

По-лесно ще преведем
езиците на обувките си,
отколкото езика на един народ.

ПЪТЕКАТА

Пълзеше полека
онази пътека,
край тиха лайкучка,
мак и синчец.

Залезно слънце
грееше меко,
на врата виртуална
звънеше щурец.

Всичко това е
далеко, далеко -
споменът само
още кръжи.

Колко бе лека
онази пътека
и колко сега
ми тежи.

ЯСНОВИДСТВО

От взиране към бъдещето
очите ми отслабнаха, но се сдобих
със своеобразно ясновидство -
прогледнах с третото око, дори с
четвъртото.
Нали слепоочията са две…

СТРАХ

На внучката ми Тихомира

Лятната вечер
бе тиха и топла.
Спомням си точно
сякаш бе днес.
Бавно вървяхме
по брега на Созопол -
аз на шейсет,
ти само на шест.

Деляха ни строги
отвесни години,
безпаметни зими,
усилни лета,
пътища бели,
ветрове сини,
майски цъфтежи
през есента.

Вълните се плискаха
тежки и равни.
Срещахме хора.
Мракът бе мек.
Ръката ти стисках
от страх да не паднеш
в пропастта помежду ни
от половин век.

СТАРЦИТЕ

На изток почитат старците
наравно с националните си герои.
Героизъм е да остарееш достойно.
С издължената си от залеза сянка -
прът за овчарски скок,
те са надскочили десетилетията.
Днес седят пред къщните прагове,
като обувки, събули нозете си.
Младите се съветват с тях,
но старците са пестеливи на думи,
защото който знае мълчи,
незнаещият говори.

ИНВЕРСИЯ

Когато времето се разваля
и пушекът пада ниско,
както в очите ни пада човек,
доверието ни изгубил,
тогава разбирам, че линейният свят,
в който три е по-голямо от две,
но по-малко от четири
е причина да дерайлират влакове
и куршумите да убиват.

Когато времето се разваля
шумът от нощния влак,
пресичащ полето,
тежи над земята, понеже
атмосферната инверсия пречи
да се издигне нагоре
към дъното на небето.

ХИПОТЕТИЧНО

Ако аз погледна на юг от моя балкон,
а президента на САЩ погледне на изток
от Белият дом,
хипотетично погледите ни ще се пресекат
в една гореща точка на Азия.
Възможно е нещо дори да си кажем,
очите нямат нужда от преводач.
И от това мимолетно общуване
ще протече енергиен обмен между нас,
след който малко по-добър той ще стане,
малко по-лош ще стана аз.