Човек би се изкушил и да не разгърне книга с автограф, какъвто ми е написал Петър Василев, когато ми подаряваше новата си стихосбирка “Рана”. Но вече свикнахме да се пишат подобни неща, пък и поетите, казват, били различни… А отпреди пет-шест години вече и аз знам, че Петър е поет, макар и пак горе-долу оттогава изпаднал в “страшна тишина”, както и самият той не пропуща да се оплаче. Направил го е и в тази книга, още в началото – поет! Пък и заглавието й – “Рана” – и то ни кара все така да го съжаляваме…
Добре, но за кое тук човек би могъл да го съжалява – нито външният вид на книгата, нито неговото битие – особено в онези “лековерни времена”, нито качественият подбор на стихотворенията и поемите биха могли да ни провокират към това. За жалост, това е само впечатление от пръв поглед! Има защо. Поетът изглежда наистина е изгубил своята предишна увереност или може би и тогава тя да е била само привидна. Та нали още в края на 1985 година той вече е започнал да се “съмнява”. Сигурно не за пръв път и все още главно в себе си:

“Не,
не съм отчаян от човека, моля ви
отчаян съм от себе си…”
                    /“Южна тераса”/

А днес той е изгубил и своята вяра в другите, в Идеала, към който уж всички заедно са се стремели. Страшно е да се изрече, но още по-страшно е, ако продължи да се самозалъгва. Невяра – такава е моралната, душевната “рана”, която му е нанесъл животът през последното десетилетие, това е болезнената истина, която уязвеното от някогашната инфарктна болка сърце на поета все някак ще трябва пак да надмогва и преживява. Той вече го е осъзнал, но, обезверен, все още няма куража да го изрече, по своему ясно и недвусмислено да го дефинира. Той просто не намира сили. Или не иска да намери? Затова е тази плахост и непречистеност, тази подчертана раздвоеност в повечето от стихотворенията, датирани от последните две-три години. Те са по-страшни от инфаркт, те подсоляват болката и не дават вяра. Няма я и надеждата, че е дошло време тишината да бъде преодоляна. А доколкото все пак я има, тя е засенчена от тревога:

“…Побързай, друже поумнял,
да кажеш тежката си дума,
ако не си я пропилял”

Това е “повикът” на поета от едноименното стихотворение. Но то е по-скоро като изключение. А в повечето от другите, писани все така в по-ново време, той продължава да е отчайващо безсилен, с невиждащи очи и незарасла, “прясна рана”. Такъв е например в “Бездна”, “Внезапно”, “Ваша воля”, “Щур купон”… В “Огледало” пък, сякаш напук на самия себе си, ще изрече:

“Кой е прав и кой е крив
ще отсъди друго време.
Ти си знаеш свойто бреме:
нито мъртъв, нито жив”.

Целият този “гордиев възел” от нерадостни мисли и емоции най-показателно е синтезиран в стихотворението “Подир промяната” – ключовата творба в сборника, отправната точка към неговото съпреживяване, където самоидентификацията герой-автор е безусловна. Изказът тук е кратък и провокативен, жестът е ясен, болката е почти смъртна, неудържима.

“То бяха хули и стрели
в неистов пристъп, в безпощаден.
И дваж по-силно ме боли
че бях от своите предаден”.

Уви, вместо да прозвучат като света изповед, вместо да бъдат стоплени и оживотворени от благодатта на покаянието, тези редове сякаш имат тежестта на обвинение, на своего рода присъда, отекваща дълго и безответно, като в пустиня. Затова, струва ми се, те предизвикват колкото съчувствие, толкова и неразбиране. Не само поради липса на “тези сетива”, а и поради умишлено предизвикания крах на поетовия “възторг без граници”, на бляновете от миналото, които за самия него още продължават да изглеждат като изкушение. И то въпреки всички “знаци” на историята, въпреки чувството за вина. Но “обща вина”, за жалост, не лична…
И все пак да се вгледаме в самопризнанието:

“…но ти си като кон с капаци
и си вървиш… Къде вървиш?”
                    /“Чувство за вина”/

Въпросът накрая не е нов, а се повтаря отдавна в поезията на Петър Василев в най-различни вариации – какво ми трябва повече, какво ще завещаем на децата си, какво се случи, кого очаквам… Но това са все въпроси, на които той не е дал отговор. А дали вече не идва времето, в което да се чуят и отговорите? Те едва ли са чак толкова невъзможни? И всъщност, вече се долавят от внимателния читател, макар и да не са конкретно формулирани. Макар не навсякъде поетът да е посмял да ги изрече на глас като в “Подир промяната”, за което вече стана дума. Защото има право да се страхува, да не иска да сгреши повторно. Вероятно затова и най-истинското му стихотворение от последните години е така закътано помежду останалите. Вместо да е на мястото на “Тишина”, например, и с него да започне книгата…
Тъжно е, но поетът Петър Василев очевидно все още не е готов за такъв обрат. И все така изглежда да е лишен от днешните сетива и блянове на “европеизма”. Нещо повече, те сякаш са му чужди, защото изглеждат несъвместими с някогашните му стремления, с онези “млади времена”, в които като на шега е постигал всичко, когато е написал и своите най-бойки, най-искрени стихотворения. Не смея да го кажа, но макар с единия си крак уж да е стъпил в новия “коловоз” към Европа, както се самозалъгва в “Коз”, този поет едва ли ще намери сили да стигне по-надалеч. Колкото и да ни се иска да му го пожелаем!..
“Обецата” на спомените и “идеалите” от миналото ще продължат да тегнат над него, както сам го е прозрял в края на “Люлка”, волю или неволю ще го потапят в мълчанието, в “тишината”, от която няма “оздравяване”:

“Сега доказвам мъдростта, узряла
по време на погроми и беда:
каквато люлка те е залюляла,
такава ще те долюлее… Да!”
                    /“Люлка”/

А кой знае? Колкото и да е категорично, както и да звучи песимистично, именно в това последно “да” може да е скрита и капката надежда, която един ден ще взриви тишината. И която би могла да “всели отново душа и плът” на поетовото слово. Но “още на деня” едва ли! Само тогава ще прочетем докрай и “ръкописа”, от който е вдъхновено стихотворението “Приписка”…

6 януари 2003 година

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА