В най-новия си роман „Селяни орат града” Антон Михайлов се стреми да открои и анализира корените и същността на проблема за миграцията – едно широко и все още необратимо явление в нашето общество от петдесетте години, социален феномен с предпоставки и последици, за които и до днес не сме или все още не смеем да си дадем ясна сметка.
В лицето на главния си герой Христо Киреца и в участта на неговото семейство авторът търси своите художествени аргументи в подкрепа на тезата за морално-психологическия срив, за нарушената социално-нравствена устойчивост на човека, в случая потомствения жител на селото, принуден от обстоятелствата да скъса с естествената си битова среда, да тръгне към нови и непривични житейски пространства, които да съобразява със себе си или, което става много по-често, да се примирява с тях, затаил и мъка, и неудовлетвореност.
На фона на тази своя свръхзадача писателят ни показва живота в едно село, личните и обществени конфликти в него през първите години след колективизацията. Борбата във Ветрино е между честния и принципен комунист Киреца и приятелите му Иван Вандов и Киро Дунев от една страна, и непрекъснато злоупотребяващия със своето обществено и служебно положение председател на стопанството Желю Влаев с неговото безлично обкръжение от друга. Откритият сблъсък между тях е неизбежен и безкомпромисен, а след него „за да не се пролее кръв” Христо Киреца трябва да напусне селото заедно със синовете си близнаци Иван и Желъд и да отиде в града, където вече е заживял по-големият му син Кондо.
С това завършва и първата част на романа, в която, би могло да се каже, че разказвайки увлекателно, точно и със суров реализъм, А. Михайлов е постигнал своите най-ярки художествени завоевания. Разбира се, стилът на повествованието не се нарушава и по-нататък, но вече не се повтарят сцени като например тази, в която Влаев, с пистолет в ръка, се опитва да сплаши Киреца, действието и постъпките на героите като че ли не се обосновават толкова психологически всеобхватно и убедително. Това може би е така, защото основната тема на романа за почти кризисната обществено-политическа обстановка, която обуславя и предизвиква обновителните процеси след Априлския пленум и която и днес звучи така актуално, е съсредоточена главно в селското стопанство, а по-голямата част от действието до края се развива не на село, а в града.
Но градът всъщност е показан твърде едностранчиво и сякаш съществува повече само в смътните представи и ограничените познанства на довчерашните селяни, отколкото реално и пълнокръвно. Макар и общо взето да са налице, социалните конфликти извън селото и онези събития и личности, които ги пораждат във втората и третата част на творбата, не са изведени докрай с нужната острота. Авторът повече разказва за тях или ги подсказва, но не ги обективира.
И въпреки това, романът на Антон Михайлов вълнува и поражда немалко въпроси. Той ни въздейства и с края на Киреца, умрял едва ли не в мига на жадуваното справедливо възмездие, и с неочакваното завръщане на Кондо във Ветрино, и с неясното бъдеще на Иван и Сийка, които може би ще намерят в града новото си щастие. Интересен е и образът на Желъд, който мечтае за „градските” удоволствия, но не познава още тяхната истинска цена.
И ако все пак в крайна сметка и верен на творческата си природа, писателят намира „правия” път за всеки от героите си, то това съвсем не значи, че всичко отново ще е по старому. Защото, въпреки че правдата е възстановена и Жельо Влаев сменен, Киреца умира, а двамата близнаци остават в града. За добро или за лошо и те, и други от съселяните им, които неминуемо ще ги последват, напускат земята и селското стопанство, за да „разорават” града. А до какво ще доведе всичко това? Неизбежните и непредотвратими последици от миграцията писателят не е пожелал да конкретизира, но драстичността на заглавието все пак ни подсказва неговата позиция.
Освен със съвременното си звучене, книгата на Антон Михайлов интригува и с това, че в нея авторът прониква в един малко изследван в литературата ни период от нашата най-близка история и се опитва да осветли събития, за които все още е писано недостатъчно. И макар художествените му внушения да не са категорично изяснени, романът „Селяни орат града” е литературен факт, който не бива да остане незабелязан.

30 август 1988 година

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА