Надявам се да ми простите, че това, което ще прочета не е чисто научен текст, а по-скоро спомен. При това спомен, който си отива – разбрахте го от заглавието. Откровено казано бях решил да пиша за друго, но организаторът на конференцията ме склони да се върна към темата за Тодор Запрянов, нямало друг доклад за него. Пък и тая тема си остана някак недовършена за нас двамата още навремето. Сега ще използвам случая да я доразкажа.
Започвам направо с отговора на едно писмо, цитиран от някогашния вестник “АБВ”: “Уважаема Б…, в писмото си ми пишете, че Тодор Запрянов Ви е заинтригувал. Той наистина е интересна личност, но за съжаление почти нищо за него днес не е запазено – починал е само една година след Освобождението и то в Хасково. Жена му се преселва в София, а после в Радомир, където умира. Синът им, изглежда, рано е починал, едната им дъщеря – в София около 1950 година в старчески дом, а другата – в Радомир десетина години по-късно. Нямат преки наследници. Преди смъртта си дъщерята от Радомир е поискала да направи дарение в родното село на баща си, Горски извор, но без отзив от местното ръководство. След това предава на читалището в Радомир пиано и ракла с документи и книги, които поради липса на място били изгорени от една невежа библиотекарка – рожба на “новото време”. След смъртта й къщата е наследена от роднини на съпруга и веднага продадена. После в нея са живели наематели, които дълго време без никакво чувство за истинската й стойност изгаряли и унищожавали книжнината, останала на тавана. При посещението си в Радомир научих за някакъв камион, който отнесъл част от нещата, но къде и какво – не се знае. Съседи помнят само, че старата Александрина Запрянова разказвала за участието си в Браилската театрална трупа на Д. Войников заедно с Христо Ботев. Това се потвърждава и от документи. Последната ми надежда беше една внучка на Тодор Запрянов – Надежда Кершнер /дъщеря на Олга, другата дъщеря/, която се омъжила в Америка по време на един гастрол като цигуларка. Имала син, но около 1960 година се завърнала отново в България и се установила в Бояна на ул. “Кумата” №17. Когато отидох на този адрес през пролетта на 1987 година, се оказа, че само преди няколко месеца тя е починала… Смъртта на друга родственица на Запрянов – Елена Попович от София /ул. “Ангел Кънчев” №33/ ме изпревари с около месец”…
Това е само част от текста, но за да няма загадка ще ви кажа, че автор на публикацията е литературната историчка д-р Видка Николова, а писмото – сигурно вече се досетихте – е мое.
Чета го сега и си спомням за онова време, в което все пак можеше да се пътува по-лесно, да се върши и някаква издирвателска работа. От две-три години и особено напоследък, поне за мене лично, това вече е невъзможно. Не става дума, разбира се, да се ходи толкова често до Радомир. Но и до Горски извор вече не е лесно да се иде. А там, в импровизирания музей, т.е. на таванчето в обора на местния краевед или вехтошар, както го наричат често, бай Пеньо – дано да е жив и здрав още – съм виждал с очите си автентичен портрет на Тодор Запрянов в оригинална рамка от миналия /ХIХ – б.а./ век.
Портретът бил изпратен от Радомир заедно с предложението за даряване на архива. Вместо адекватния отговор и съответната родолюбива грижа или служебна заинтересуваност от страна на Кметство, читалище, училище и пр. портретът е прибран от почти необразования ентусиаст бай Пеньо. И вече сигурно е погубен, унищожен от праха и влагата.
Точно преди десет години с колегата Недялко Димов и покойния вече писател и основател на Литературния музей Антон Михайлов бяхме поканени – казвам “бяхме поканени” по-скоро от благоприличие, защото едва ли не сами си го изпросихме, да проведем възпоменателно тържество по случай 150-годишнината от рождението на Тодор Запрянов в Горски извор. Слава Богу залата не беше съвсем празна – слушаха ни два-три класа от началното училище заедно със своите учителки.
В резултат на “събитието”, тогавашният партиен секретар на селото – лека му пръст – се зае да осигури издаването на книга за живота и делото на Тодор Запрянов. Мина година, две, водихме разговори по телефона и в неговия кабинет, но книгата не излезе. Вместо нея, благодарение на отзивчивостта на г-н Петър Сарджев, председател на Окръжния съвет за духовно развитие, през 1989 година, се появи една скромна брошура, която съдържа биографичен очерк, анализ на книжовното наследство на Тодор Запрянов, неговите писма от Руско-турската война, почти всичко от публицистиката му и няколко снимки и факсимилета.

Съвсем накратко сега аз ще ви напомня за журналиста и преводача Тодор Запрянов, а за другото, ако прецените, че си заслужава, може и сами да прочетете. Ако не в брошурата, то поне в юбилейния вестник, който надявам се, скоро ще донесат, тъй като разбрах, че го забавили в печатницата…
В библиографския указател “Българският периодичен печат” са отбелязани три вестника, на които Запрянов е редактор. За съжаление два от тях – “Кукуригу” и “Петел” не са познати “де визо” на съвременната литературна наука. Според цитирания източник “Кукуригу” е бил хумористичен лист, от който са отпечатани само пет броя в браилската печатница “Паничков” през 1879 година. За този вестник през 1943 година в “Литературен глас” на Д. Б. Митов споменава и Василе Христу. Според Никола Начов пък в сборника “Калоферска дружба”, книга II, “Кукуригу” е излизал през 1869 година под редакцията на Д. П. Войников.
Вестник “Петел” е представен като “малък хумористичен лист”. От него са излезли 10 броя, отпечатани също в печатницата на Паничков в Браила през 1872 година. Никола Начов го отбелязва и в монографията си “Новобългарската книга и печатното дело у нас от 1805 до 1877 година”.
“Пътник” – третият вестник на Тодор Запрянов – според “Българският периодичен печат” е бил проектиран да излиза под името “Читалище”, но изменя заглавието си, за да не дублира едноименния орган на българското читалище в Цариград. Не е посочено основание за това твърдение, но то не звучи твърде убедително, ако се вземе предвид, че първият брой на в. “Пътник” излиза на 15 февруари 1870 година, а първият брой на цариградското “Читалище” след повече от седем месеца – на 1 октомври.
Отначало “Пътник” излиза в Болград и се отпечатва в печатницата на Централното училище. Адресът на редакцията е Болград, хотел “Клайн”, където вероятно е живял и самият Запрянов. От брой 6 редакцията се премества в Браила и там “Пътник” излиза до последния си десети брой.
Вестникът се отпечатва в осем страници с размера на “таблоид”, както днес свикнахме да казваме. В долния десен край на последната страница е записано “Редактор-ступанин Б. Запрянов”. Има разлика в графичното оформление на заглавието през двата периода. Осем от броевете сега се съхраняват в отдела за ценни ръкописи и старопечатни издания на НБКМ, а петият и деветият не са запазени.
Както става ясно от подзаглавието, от уводната статия, а и от останалите материали, вестникът е културно-просветен със статии из областта на природните науки и по някои търговски и правни въпроси. Освен това той съдържа съобщения и оценки за новоизлезли книги, помествани в специална рубрика “Книжовно известие”. В него се отпечатват съобщения из обществения живот, любопитни факти, анекдоти.
Литературната му част съдържа оригинални и преводни творби. Най-значими сред тях са комедията на В. Попович “Наяве и насъне все то или Списателски истерики”, която, разбира се, носи недостатъците на зараждащата се наша възрожденска драматургия, и повестта на Чарлз Дикенс “Нощ срещу Рождество”, чийто преводач не е отбелязан и това ни дава основание да допуснем, че той е редакторът Запрянов, използвал руския й превод.
С твърде съвременно звучене е статията “За жената”, в която Тодор Запрянов поставя убедително и аргументирано за тогавашните схващания, въпроса за равноправието между мъжа и жената. Отначало той разглежда проблема в развитите страни, за да стигне до извода, че “и ний българите, за да можем по-скоро да се сравним с другите образовани народи трябва да се погрижим по-добре за нашите българки; трябва българинът да погледне иначе на жената и да й достави всички ония сгодности, които са потребни за нейното развитие. Иначе ний всякога щем оставаме назад и ако правим успех, то той ще бъде непълен и вместо да вървим към успеха с два крака, ний само щем куцаме”.
Освен че публикува свои преводи в периодиката, Тодор Запрянов превежда и издава в Букурещ книгата “Душенька” от руския писател П. Богданович, причислена от Б. Пенев към т.нар. “повести на сантименталната литература”. Стимул за да се заеме с превода Тодор Запрянов получава и от Н. Д. Бакалов – “епитроп училищний”, комуто прави посвещение в началото – “Р-вый Г-не Н. Д. Бакалов! Моля приемете сърдечното ми благодарение, задето мя насърдчихте и спомогнахте да издам на света тоя мой малък труд. Гюргево, 1865, Окт. 28-ый. Ваш Б. Запрянов”.
“Душица” вероятно си остава първата и последна книга на Запрянов. Освен нея той съобщава във в. “Време”, че е превел басните на Франсоа Фенелон, но явно не е успял да ги издаде.
Особено ярко се изявява публицистът Запрянов на страниците на в. “Народност”, който в началния период от своето съществуване – 1867-1868 – е орган на Тайния български централен комитет в Букурещ. Тук неговите публикации следват почти непрекъснато, понякога и по две в един и същ брой. В своите текстове Запрянов не е само осведомител, а спори и убеждава, анализира и обобщава. Той аргументирано защитава позицията си, доказва своите тези от различни страни. Много често прибягва до примери от историята и търси корените на явленията. Понякога цитира народни мъдрости, пословици и басни, но винаги художественообразните елементи са подчинени на публицистичнологическата мисъл. Те само я разнообразяват и я правят още по-интригуваща.
Повечето от дописките на Тодор Запрянов са полемични статии, в които той налага възгледите си за националния български въпрос, за пагубната роля на гърците по отношение на българската просвета, за зверствата на турците, чиято причина се корени във фанатизма и необразоваността на тия “азиатски наскоклювци”.
Нерядко авторът иронизира западноевропейските покровители на Турската империя, реформите в нея и вещае гибелта й. Всичко това са все въпроси на деня, парливи и актуални, които вече, макар и не така талантливо, са поставяни във възрожденския ни печат и които непрестанно ще вълнуват българите до Освобождението, ще намират все по-блестящата си интерпретация в бъдещите статии на Любен Каравелов и Христо Ботев.
Нещо повече, те биха били актуални и днес. Но аз сега няма да ги цитирам, а преди да завърша, ще прочета само откъс от словото на Тодор Запрянов като главен учител на българското училище в Гюргево по случай 11 май – празника на Светите братя Кирил и Методий. То също е отпечатано в “Народност”, брой 29 от 18 май 1968 г. и в него между другото се казва: “…Но каква съдба е постигнала Българския народ, чтото той толкова славен в минали времена, толкова нелюбещ чуждата недостойна за человека власт, днес преспокойно носи хомота на робството! От где толкова студенина към общите интереси, които българина в старо време е славно и мъжествено защитавал?… Причината на теглото на милия ни народ, мили братя, се крие в малкото почитание: на всичко чтото си е наше; в не с присърце работание за общото добро; материализма, сиреч интереса, който на мнозина е обладал сърцата и не им допуща да правят добро народу си. Низката себичност на защо да не съм аз, а ти? Когато не съм аз, ти да не си! Па най-после истата главна причина е и оная силна страст, която вмъкнащец се в человеческите сърца разваля и най-силните държави и от която ни една человеческа работа не върви напред, сир. интригата. О, ти скверна и низка интриго! От где си се вмъкнала в българското сърце? Знаем добре, че в нашите стари прадеди ти съвсем и не съществуваше. Да, тебе те вкорени низкото фанариотство, което за своя лично корист те вгнездяваше в невинното българско сърце. Ти си низкото средство, с което се развалят и най-добрите и светли дела и се правят человеците за своята ничтожна и низка себичност вместо да се обичат и съединяват в едно, да се мразят и опропастяват. Но, о, ти български народе, докога ще владее в тебе това низко, нетвое свойство? Докога твоето невинно сърце ще бъде раздирано от несъгласие и раздори, докога ти ще бъдеш игра и подигравка на варваризма? Доста! Доста си спал. Сепни се и размърдай се и покажи свету и на вси ония, които те мислят за мъртъв, че ти не си мъртъв, че ти не си изгубил своите стари славни свойства “дързостлив и мъжествен”, които и самите твои врагове не можаха да ти откажат. Или ти имаш надежда другиму? Или чакаш доброто да дойде само? О, не! Злото ще дойде само, а доброто никога. Доброто, ако го дириш само, ще го намериш”.
Е, стига толкова! И понеже сигурно минутите на съобщението свършиха, да обобщим – българинът Тодор Запрянов, роден и израснал в едно селце, тънещо в някой от адовите кръгове на Османската империя, воден от жаждата си за знания и свобода, стига до московския университет, става един от близките сподвижници на хора като Раковски, Каравелов, Ботев… С пламтящото си слово и с делата си той ратува за идеалите на своето време, за бъдещето на България. И вместо да получи заслужено признание, съдбата му става свидетелство за това как странна и нелепа е понякога историческата ни памет. И колко несъвършена…
Дано днешното честване ни напомни за дълга, който имаме към делото и личността на Тодор Запрянов. И дано да не забравяме за спомена, който и без друго си отива…

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА