“Антология на българския символизъм” е респектиращото заглавие на една от книгите в поредицата “Българска сбирка” на “Литературен форум”-ООД. Съставител е поетът Иван Теофилов, чието име и ликът му през последните няколко години се превърнаха в една от визитките на “синия” литературен вестник. Затова може би изданието е и ответен жест на благодарност от страна на редакцията.
Но дори и само това да е, подобна антология отдавна има място в нашата книжнина, защото вече повече от седемдесет години Иванрадославовата “Млада България” си оставаше единствената по рода си витрина на българския символизъм. От казаното в двата предговора обаче излиза, че сегашният съставител не проявява желание да тръгне от вече стореното или да съпоставя своята с книгата на анатемосвания доскоро критик и теоретик. А по-скоро си е поставил за цел да изрази своето субективно отношение към символизма, едно “отношение на поет към поети”. И то, поднесено с артистичен жест, под формата на “свободен колаж от творби на 25 автори”. Но и подхождайки в традицията на “френските и руските антологии, включващи повече и различни по величина поети”, все пак.
Спирам дотук с цитатите, за да поясня, че по този начин, взаимствайки подхода “отвън” т.е. вземайки страна де факто, Теофилов сякаш се е опитал да ни провокира и в духа на особено разшумелия се напоследък спор за “родната” литература и за нейното “отродяване”. Не съм привърженик на т.нар. “литературни полемики” и няма да се обръщам към тях. Питам се обаче, защо ли у нас нещата като че ли все тръгват от себе си, от конкретния момент или автор. А не от своето истинско начало. И направо ги съпоставяме – с Европа, с Русия и пр.
Така и в случая – почти иронизирайки, макар и сигурно неволно, отричайки едва ли не Радославов, Иван Теофилов иска да ни внуши “по-голяма лоялност” в отношението към символизма и то “по най-непринуден, най-демократичен” начин. Поетът, разбира се, е заслужил свободата и има мярата да състави една книга по свой вкус и маниер. Най-малко на него би могло да се отрече такова право. Но при все това, струва ми се, че и той самият не е твърде уверен в добрия успех на начинанието. И на два-три пъти, просто между другото подчертава необходимостта да се научим “да мислим по-свободно”.
Той и нагледно ни го показва като значително разширява своята антология в сравнение с предишната. И по броя на авторите, и по броя на творбите им. С отделни свои работи тук са намерили място и Димитър Бояджиев, и Христо Смирненски, а и Гео Милев, както и поети от рода на Ил. Булев, Д. Бабев, Сирак Скитник, Вен Тин и прочие “спътници на първенците”, каквито биха могли да се намерят поне още десетина. Но от това антологията едва ли би станала по-убедителна и достоверна.
Напротив, все по-прав би бил Атанас Далчев, според когото в “общата врява” би ни било още по-трудно да доловим “тембъра и красотата на отделния глас”. При това тук става дума както за отделни гласове, така и за “символи”. Затова, може да се каже, че след като човек е прочел “Млада България”, прелисти и новата антология, “врявата” ще му изглежда още по-голяма. Освен това би се смутил и от факта, че българският символизъм започва не от “Новият ден” на Теодор Траянов – “една чисто пейзажна творба с твърде оскъдни догадки за нещо идващо, далечно и неясно”, според предговора, а с Яворовата “Песен на песента ми”.
Този спор, разбира се, не започва сега. Той, всъщност, беше и почти решен в ущърб на “националиста” Иван Радославов, лансирал, както беше внушено да се казва, “по приятелски” името и поезията на “фашиста” Теодор Траянов. Не е ли дошло още времето да се чуе, че съвсем не е било така. Особено след като през последните години можахме да прочетем и автентичните текстове на видния критик и достоен български интелектуалец, какъвто впрочем е и неговият другар и духовен събрат. В това, уви, е непростимият им грях, а не в онова, в което ги обвиняват. Изглежда обаче, че е по-лесно те да бъдат “доразобличени” и то с усмивка и най-доброжелателно повтаряне на овехтяла теза, отколкото наистина да бъдат реабилитирани.
Е, да, това не е и толкова работа на поета и драматурга Иван Теофилов. Той просто си е доставил изисканото удоволствие да избере най-хубавото от любимите си поети. И го е направил с чиста съвест и много прецизно. При това в унисон с времето, за което вече споменах. В крайна сметка обаче, колкото и да се радва човек на книгата му, колкото и да го увлича изящният текст и подборът, не може да не се види, че по своите качества като “Антология на българския символизъм” неговата книга с нищо друго не превъзхожда някогашната “Антология на съвременната българска поезия”, съставена и издадена от Иван Радославов.
Затова към казаното дотук ще прибавя и личното си разочарование от факта, че иначе авторитетното издателство на “Литературен форум” не е решило да преиздаде и нея. И то с подобаващото достолепие и почит.
Тъжно наистина… Но и радостно от друга страна, защото в новата “Антология на българския символизъм” все пак е събрано почти всичко най-добро в българската поезия от първите десетилетия на тоя /миналия – б.а./ век.

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА