Вече доста време след като творчеството на Атанас Далчев започна да се изучава в училище книгите му сякаш си остават недостъпни за средношколците и техните преподаватели. Часовете за този автор минават мимоходом и без кой знае каква възможност да се вникне в неговия затворен свят – тъжен и светъл, самоиронично усмихващ се. Единственото помагало напоследък като че ли беше съкратеното издание на търновската “Ученическа библиотека”, но то по-скоро отдалечава учениците от Далчев, вместо да ги приобщи.
Разбира се, не само учениците бяха лишени от възможността ползотворно да общуват с този най-мъдър и истински наш съвременен автор. Неговите произведения въобще липсват на книжния пазар, а често и в библиотеките. Впрочем, всичко това едва ли е само “заслуга” на последните десетилетия. Такова, за жалост, е било винаги отношението към личността и творчеството на този поет. Причините са колкото банални, толкова и непреодолими. Защото май в никое време и най-вече у нас, способните и независимите не са били тачени и лансирани официално. Те все някому са неудобни, все пречат на някой доморасъл велможа или “всепризнат” писател, заемащ съответното място в йерархиите. А кой повече от самородния, от неподправения Атанас Далчев би смущавал съществуването на подобни “величия” с пречупени гръбнаци и отровни зъби. И те не пропускат случай по един или друг повод да го уязвят. Чрез тоталното отрицание най-напред, а по-късно и до днес – премълчавайки неговото творчество или словославейки го лицемерно и пошло. Та чак една млада литераторка беше накиприла и книгата си със заглавиe “Скръб по Далчев”. А друг пък, не толкова млад, не пропуска поводи да се похвали колко му е бил близък…
Поетът навярно би ги разбрал и би простил всичко. Но би ли им простила историята? Впрочем, нека не говорим и от нейно име, да не дооплитаме сложните й възли. И без друго стегнати докрай от фалша и безсъвестността. И нека се порадваме на последното засега издание от стихове и фрагменти на Атанас Далчев, което вече се появи на пазара под заглавие “И сърцето най-сетне умира”.
Книгата беше запланувана да излезе до месец юни миналата година по случай деветдесетгодишнината на поета, но не би… Не стана както подобава и самият юбилей – няколко публикации по вестниците на самата рождена дата, научна конференция и “тържество” в тесен кръг, както и специален брой на в. “Литературен форум”, в който редом с оказаната достойна почит, директорът доизяснява съмнителните си отношения с вече бившия главен редактор… Но нейсе, изданието сега е факт и струва ми се, че до голяма степен компенсира серията от конфузии.
Освен, че съдържа всичко най-добро, което поетът приживе е печатал, тя включва и няколко непубликувани фрагмента и едно стихотворение. Съдържанието почти изцяло повтаря един от предишните сборници, които поетът е съставил собственоръчно. Като прибавим и изисканото полиграфическо и художествено оформление, както и впечатляващите рисунки на по-големия Далчев брат – известния скулптор проф. Любомир Далчев, томът добива още по-обхватен и внушителен вид. При това и съвсем в духа на автора, без никакво разточителство или помпозност.
Според установяващата се вече издателска практика у нас, тиражът не е обозначен, но нека да се надяваме, че той няма да се окаже традиционно недостатъчен, въпреки сравнително високата цена от близо сто лева. С такива /и много по-високи/ цени на книгите, обаче, май попретръпнахме, та вярвам, че вече почти докрай обеднелите истински ценители на българското художествено слово с радост ще я заплатят. Защото такава книга е наистина рядкост у нас. Особено напоследък, тя е сред толкова малкото представителни издания, които правят чест на българската култура и с достойнство я утвърждават. Но така е било и почти винаги с всяка от Далчевите книги.
Питам се, обаче, неумело имитирайки поетовата самоирония, защо ли този нов сборник не е субсидиран нито от програмата “Сто книги” на “Културното” ни министерство, нито от особено популярната напоследък фондация “Отворено общество”… Те би трябвало да я имат предвид едва ли не на първо място. Но хайде да не се връщаме отново към вече казаното. Защото появата на новия том е все пак празник, който не бива да бъде помрачен. Пък и нали самият Далчев си остава “един приватен поет… въпреки неудобството, което произтича от това в едно време, когато всички се стремят да представляват някого”. В своето творчество той не говори “от името на никое поколение, течение, съсловие и пол”. А винаги представлява само себе си и в това е залогът на неговата вечност.
Всичко друго наистина е “само един мит на Радой Ралин”, както от сърце и с неподражаем финес го е казал поетът – добродушно усмихнат и с игриви пламъчета зад диоптрите.

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА